Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

На свой ред той разказа на Було и Жар за мините на Самори и за магьосника Гелък, и за робинята Аниеб.

Когато свърши, Було дълго помълча, а накрая каза:

— Значи това си имал предвид, когато дойде: „Не можах да спася онази, която спаси мен“.

— А ти ме попита: „Какво можеш да ми кажеш, за да ме накараш да ти повярвам?“

— Вече ми го каза — отвърна Було.

Медра взе ръката й и опря челото си на нея. Докато разказваше историята си, беше сдържал сълзите. Вече не можеше.

— Тя ми даде свобода — рече той. — И аз продължавам да чувствам, че всичко, което съм направил, е било чрез нея и за нея. Не, не за нея. Нищо не можем да сторим за мъртвите. Но за…

— За нас — промълви Жар. — За нас, които живеем, криейки се, без да ни убиват и без да убиваме. Мъртвите са си мъртви. Великите и могъщите си я карат, както си знаят, необуздани и без съвест. Единствената надежда, останала за света, е в нищите хора.

— Цяла вечност ли трябва да се крием?

— Думи на мъж — отвърна му с нежната си, ранима усмивка Було.

— Да — рече Жар. — Трябва да се крием. Цяла вечност, ако се наложи. Защото отвъд тези брегове няма нищо, освен да убиваш или да те убият. Ти го каза и аз го вярвам.

— Но не можеш да криеш истинската сила — каза Медра. — Не и задълго. Ако се крие несподелена, тя умира.

— Магията на Роук няма да умре — каза Було. — „На Роук всички заклинания са силни.“ Казал го е самият Ат. А и ти вървя под дърветата… Нашият дълг е да съхраним тази сила. Да я крием, да. Да я обуздаваме, както един млад дракон обуздава огъня си. И да я споделяме. Но само тук. Да я предаваме всеки на следващия, тук, където тя е в безопасност, и където големите крадци и убийци най-малко ще я търсят, защото тук няма ни един, за когото да държат сметка. И един ден ще дойде драконът в цялата си мощ. Дори да са нужни хиляда години…

— Но извън Роук — възрази Медра — има простосмъртни хора, които са подложени на гнет, гладуват и мрат окаяни. Трябва ли да продължат да живеят така още хиляда години, без никаква надежда?

Погледна едната сестра, после другата: едната толкова блага и така непоклатима, другата — под намръщената си маска толкова бърза и нежна, като първия пламък на прихванал огън.

— На Хавнър — продължи той, — далече от Роук, в едно селце на планината Онн, сред хора, които нищо не знаят за света, все още има жени на Ръката. Тази мрежа не се е скъсала след толкова години. Как е изплетена?

— Вещо — отвърна Жар.

— И е просната нашироко! — Той отново ги изгледа една по една. — В град Хавнър не научих много. Учителите ми казваха да не използвам магията за зло, но самите те живееха в страх и не разполагаха със сила срещу силните. Дадоха ми всичко, което имаха да ми дадат, но беше малко. Само късметът ми помогна да не се проваля. И силата, която ми вля Аниеб. Ако не беше тя, сега щях да съм роб на Гелък. Но и самата тя не беше научена, и затова бе поробена. Щом най-добрите преподават зле чародейството и щом то се използва за зли цели от могъщите, как тогава ще расте изобщо нашата сила тук? С какво ще се храни младият дракон?