Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Спря, за да се вслуша, ала не чу нищо.

Продължи по улицата и излезе на малък пазарен площад. Тук се бяха събрали няколко души, не много. Нито купуваха, нито продаваха. Не се виждаха сергии. Чакаха него.

Откакто бе слязъл по зеления хълм над градчето и беше видял ярките сенки сред тревите, сърцето му се бе отпуснало. Беше в очакване, изпълнен с чувството за нещо безкрайно странно, но не беше уплашен. Остана на място и загледа хората, дошли да го посрещнат.

Напред излязоха трима от тях: старец, едър и с широки гърди, със светла побеляла коса, и две жени. Всеки магьосник може да познае друг магьосник и Медра разбра, че са жени, притежаващи сила.

Вдигна ръката си, затворена в юмрук, а после я извърна и я изпъна към тях с отворена нагоре длан.

— Ах — каза една от жените, по-високата от двете, и се засмя. Но не отвърна на жеста му.

— Кажи ни кой си — рече белокосият, съвсем учтиво, но без поздрав за добре дошъл. — Кажи ни как дойде тук.

— Роден съм в Хавнър и учих за корабостроител и заклина-тел. Бях на един кораб, тръгнал от Гийт за пристана Оу. Само аз оцелях нощес, когато ни удари вещерският вятър. — После замълча. Мисълта за кораба и окованите мъже погълна ума му, както черното море беше погълнало тях. Задиша тежко, сякаш току-що спасил се от удавяне.

— Как дойде тук?

— Като… като птица. Чайка. Това ли е остров Роук?

— Преобразил си се? Той кимна.

— Кому служиш? — попита по-ниската и по-младата от жените. Имаше умно, кораво лице с дълги черни вежди.

— Нямам господар.

— Каква ти беше работата в Оупорт?

— В Хавнър, преди няколко години, бях взет в робство. Онези, които ме освободиха, ми разказаха за място, където няма господари, където се помни царуването на Сериад и където изкуствата се зачитат. Търся това място, този остров, от седем години.

— Кой ти каза за него?

— Жени от Ръката.

— Всеки може да свие юмрук и да покаже длан — рече учтиво високата жена. — Но не всеки може да долети на Роук. Или да доплува, или с платно, или да дойде по какъвто и да било начин. Затова трябва да те попитаме какво те доведе тук. Медра не отвърна веднага.

— Случайността — каза най-после той, — в угода на силно желание. Не изкуство. Нито знание. Мисля, че съм дошъл на мястото, което търсех, но не знам. Мисля, че вие може да сте хората, за които ми разказаха, но не знам. Мисля, че дърветата, които видях от хълма, крият някаква голяма загадка, но не знам. Зная само, че откакто стъпих на онзи хълм, съм като дете, както когато за първи път чух изпят „Подвига на Енлад“. Объркан съм от тези чудеса.