Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Всичко това се изля в ума му като порой, скъсал стената на бента, докато стоеше в края на леса с Було.

— Мислех, че магесниците се въздържат — най-сетне промълви той. — Хайдрейк твърдеше, че да се любиш значи да унищожиш силата си.

— Така твърдят някои мъдри мъже — отвърна кротко Було, отново му се усмихна и се сбогува.

Целия следобед той прекара объркан и ядосан. Когато Жар излезе от Дъбравата и тръгна към покритата си с листа колиба край потока, той отиде там, понесъл като извинение кошницата на Було.

— Може ли да поговорим? — каза Медра.

Тя му кимна рязко и го изгледа намръщено.

Той замълча. Тя клекна да види какво има в кошницата.

— Праскови! — възкликна и се усмихна.

— Моя учител Хайдрейк казваше, че магьосниците, които правят любов, развалят силата си — изломоти той.

Тя не отвърна нищо, извади каквото имаше в кошницата и почна да го дели.

— Мислиш ли, че е вярно? — попита той. Тя сви рамене.

— Не.

Езикът му се върза. След малко тя го погледна и каза с тих, мек глас:

— Не. Не мисля, че е вярно. Мисля, че всички истински сили, всички древни сили в корените си са една.

Той продължи да стои вкочанен, а тя рече:

— Виж прасковите! Узрели са. Ще трябва да ги изядем веднага.

— Ако ти кажа името си — каза той, — истинското си име…

— Аз бих ти казала своето — отвърна тя. — Ако така… ако така се започва.

Започнаха обаче с прасковите.

И двамата бяха свенливи. Когато Медра хвана ръката й, неговата ръка трепереше, а Жар, чието истинско име се оказа Елеал, извърна намръщено поглед. После тя докосна ръката му, много леко. Щом той погали черния кичур на слепоочието й, тя сякаш едва го изтрая и той спря. Когато понечи да я прегърне, тя беше скована, отхвърли го. После тя се обърна и много пламенно, припряно и неловко го сграбчи в прегръдката си. Нито първата, нито първите нощи, които двамата прекараха заедно, не им доставиха много удоволствие или покой. Но се учеха един от друг и през срама и страха стигнаха до страстта. След това дългите дни в тишина сред горите и дългите им, огрени от звездите нощи им носеха наслада.

Когато Було дойде от градчето да им донесе от последните късни праскови, те се засмяха; прасковите се бяха превърнали в символ на щастието им. Опитаха се да я задържат да остане за вечеря с тях, но тя отказа.

— Постойте си тук, докато можете.

Лятото тази година свърши твърде рано. Скоро дойдоха дъждовете; снегът падна още през есента, дори толкова на юг, където се намираше Роук. Бурите следваха една след друга, сякаш ветровете се бяха разбунтували срещу наглото вмешателство на вещите мъже. Жените седяха край огнищата в самотните селски къщи; хора се сбираха край огнищата на градчето Туил. Вслушваха се във воя на вятъра, в дъждовния ромон или в безмълвния сипеж на снега. Извън Туилски залив морето ревеше по скалните брегове на острова, море, в което нямаше да посмее да навлезе нито един кораб.