Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
„Кажи ни кой уби Селкърк! — вика той. — Какви бяха загадките в стихотворението? Защо просто не кажеш истината и не приключим с това!“
Казвам на дребния пръдльо да си седне на мястото. Аз съм разказвачът и искам историята ми да се разгъва като гоблен. В крайна сметка, защо не? Всяка неделя капеланът застава на амвона и ме отегчава до смърт с проповеди за похотта и разврата, които траят по четири часа. Не би му минало през ум да стане и да изреве: „Спрете да развратничите, негодници!“ и после да си седне. А и моята история е далеч по-интересна от всяка проповед. Пък и предстоят още неща — убийство на пътя, ужас по парижките улици, безшумна смърт, хитри уловки и зло, което би накарало стария Ирод да изглежда невинен.
Знаете ли, години по-късно разказах на мастър Шекспир за Джоана. Той беше много впечатлен от историята и обеща да я включи в една от пиесите си за датски принц, който изоставя любимата си и тя полудява. Мислех, че ще ми я посвети, поне от благодарност! Но не. Типично за онези времена… такава разпуснатост, никакъв морал! Залезът на истината! Отпивам от чашата си и извръщам лице към стената. Истината е, че не можеш да вярваш на никого.)
Глава четвърта
Дните, последвали посещението ни при Джоана, бяха изпълнени с трескаво оживление: Бенджамин трябваше да стегне багажа ни, аз трябваше да продам една чаша (бях я откраднал от Уолси) и да изтегля парите, които бях депозирал при златарите. На 18 октомври, празникът на свети Лука, се събрахме под високите крепостни стени на Тауър. Прислужници, носачи, ковачи и майстори на стрели щъкаха нагоре-надолу. Коняри, кухненски прислужници и каруцари носеха багажа ни и го товареха на голяма каруца — гоблени, пухени завивки, топове дамаска и скъпи тъкани, кърпи и салфетки се пълнеха в сандъците. Обзавеждането на параклиса на кралица Маргарет — свещници, тежки требници с позлатени корици и резбовани пюпитри, тапицирани столчета за молитва — без да споменавам котлетата и каните от кухнята, бяха струпани на големи купчини в настлания с плочи двор. Разбира се, аз избягах от работата, като излязох на кървавия площад на Тауър Хил, за да погледам зацапаната с кръв платформа, където бяха отрязали главите на най-знатните ни благородници.
Най-накрая бяхме готови. Излязохме от Тауър през странична портичка и поехме по Хог Стрийт, после завихме вдясно, за да изслушаме службата в църквата „Сейнт Мери Грейс“. Кавалкадата спря и ни наредиха да останем в полето пред църквата, докато кралица Маргарет и главните й служители влязоха вътре. Бях изпълнен с любопитство, защото бях забелязал каруца, покрита с черна дамаска, да пристига пред главния вход на църквата. Беше охранявана от йомени от стражата с червено-златистите ливреи на краля. Те отметнаха платнището и внесоха в църквата голям ковчег. Кейтсби ни нареди да го следваме.
Чудех се какво има в него, докато се нижехме из тъмния неф след Агрипа, Мелфорд и останалите от свитата на кралицата. Поставиха ковчега на дървени стойки пред олтара. Кралица Маргарет стоеше до горната му част, останалите от нас — срещу нея. С пребледняло лице и обградени с тъмни кръгове очи, тя леко кимна и Кейтсби повдигна капака. Отдолу се видя бяла фина тъкан, от която се носеше упойващ аромат. Когато я вдигнаха, видях вътре труп на мъж — червенокос, червенобрад, с продълговато, бяло като мрамор лице. Тялото беше облечено в пурпурна роба, сребърен кръст проблясваше на светлината на свещите. Мъжът сякаш спеше, макар очите му да бяха полузатворени. Видях малки ранички, червени нарези високо по скулите му. Всички паднаха на колене.
— Кой е този? — прошепнах аз.
— Съпругът й — промърмори Бенджамин. — Покойният Джеймс IV, крал на Шотландия, убит при Флодън.
Погледнах лицето, което приличаше на череп, хлътналите скули, червената коса, причесана гладко назад от челото. По-късно научих, че тялото било осакатено в битката, а лицето — обезобразено от удар с брадва. Балсаматорите бяха използвали цялото си умение, за да ги възстановят. Кралица Маргарет прошепна нещо на Кейтсби.
— Моля ви — каза той, — помолете се за душата на покойния крал Джеймс IV и тръгвайте. Нейно величество иска да остане сама.
Всички се изнизахме от църквата, оставяйки кралица Маргарет със сенките й, и зачакахме под топлото есенно слънце.
— Господарю — казах тихичко, — значи, тялото на краля вече четири години не е погребано.
— Английските военачалници — отвърна ми той — го облекли и балсамирали след Флодън и го пратили на нашия крал да го види — той се усмихна и отмести поглед. — Познаваш нашия Хенри — той не се бои нито от живите, нито от мъртвите. Държи трупа в специална стая в двореца Шийн.