Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— Ела, Томас, ела! — Гласът на краля беше рязък. — Кажи на гостите си да се приближат. Няма цял ден да се занимаваме с този въпрос.
Уолси щракна с пръсти. Бенджамин стана, коленичи в краката на краля и му целуна ръка. Хенри го вдигна, промърморвайки няколко думи за поздрав. Аз се приближих с очи, вперени в земята и се протегнах към кралската ръка, но не намерих нищо. Вдигнах поглед. Хванал под ръка Уолси, кралят се връщаше на мястото си. Бенджамин бавно вървеше след тях и ми направи знак с глава да го последвам. Направих го, припкайки като кученце и прикривайки унижението си. Очевидно бях достоен да умра за краля във водените от него войни, но недостатъчно, за да му целуна ръка. В това време Уолси се отпусна на един стол до краля. Погледнах тайно към кралица Маргарет. Кралят беше страховит, но тази жена би уплашила и пантера. Беше още по-отблъскваща с лукавите си черти и гримасата, която явно смяташе за усмивка.
— Даде ли ти милорд кардиналът нареждания? — излая кралят на господаря ми.
Бенджамин кимна:
— Да, ваше величество.
— И ще ги изпълниш ли?
— Ще положа всички усилия.
Боже, идеше ми да му запуша устата. Ето го, агне между вълци, което открито се заемаше (и което бе по-важно, с моя помощ) със задача, която можеше да ни отведе по същия път, по който си бяха заминали Селкърк и Комптън. Кралят кимна и се загледа в блестящите си пръстени, сякаш отегчен от цялата история. Взрях се по-внимателно в кардинала: и той, и кралят изглеждаха сериозни, но всичко ми напомняше на маскарад, в който аз и Бенджамин бяхме шутовете. Те ни крояха номер, макар да не съм сигурен, че кралица Маргарет участваше в шегата.
Най-накрая кралят ни освободи и ние се върнахме в двореца, където Уолси внезапно ни придърпа в една ниша и направи знак на Мелфорд да продължи напред. Кардиналът стоеше толкова близо, че различавах капките пот по челото му и усещах парфюма, с който бе напоена обилно копринената му роба.
— Не вярвайте на никого — прошепна той, — дори на доктор Агрипа. Трябва да заминете на север, но помнете ми думата, мисията ви ще бъде свързана с интриги, загадки и жестоки убийства.
(Сега, когато, облегнат на копринените си възглавници, се връщам назад в годините, знам, че старият негодник беше прав. Самият дявол щеше да ни последва на север.)
Веднага щом излязохме от двореца Уестминстър, поехме към кръчмата „Розата“ като подплашени зайци към най-близката дупка. Срещата ни с краля, приказките на Уолси за заговори и последното му прошепнато предупреждение не бяха разсеяли тревогите ми, а бледото, напрегнато лице на господаря ми никак не ме успокояваше. Щом потънахме в мрачния хлад на кръчмата и пийнахме бяло испанско вино, малко се поотпуснахме и се почувствахме по-добре. Мастър Даунби вероятно черпеше сили от моето спокойно и безгрижно поведение.
— Какво значи всичко това, Роджър? Отрова, шифровани съобщения, странни срещи и пътешествия до дивия север?
Той погледна парчето пергамент, което Уолси му беше дал — препис от нескопосаното стихотворение на Селкърк.
— Какво се крие в тези трижди проклети стихове? — продължи той. — Дионис е гръцки бог. И как може агнето да спи в гнездото на сокола? Или пък умрял лъв да плаче? И какво е това, което трябва да е с три по-малко от дванадесет?
Не можах да му отговоря с друго, освен да се оригна шумно и да викна за още вино. Питието успокои Бенджамин. Той стана малко сантиментален и започна да бърбори за някаква жена на име Джоана. Попитах го коя е тя, но той поклати глава и след няколко минути заспа неспокоен сън. Оставих го да си почине, защото се бях заинтригувал от престорено срамежливите погледи на прислужницата. Когато й дадох няколко от монетите на Бенджамин, тя се усмихна широко и двамата се оттеглихме в една стая на най-горния етаж. Забравил съм й името. Сега тя сигурно е вече прах и хубав спомен, но имаше хубави очи, дълги крака и най-големите гърди в Лондон.
(По-големи от тези на Дебелата Марго ли, пита капеланът. О, да, бяха като зрели пъпеши. Трябва да перна негодника през кокалчетата; прекалено много се вълнува от плътски желания.)
Та това чудесно момиче ми взе парите, но мисля, че ме хареса и скоро топли устни се впиваха в гореща плът, а телата ни се преплетоха върху леглото. Когато се събудих, тя си беше отишла; както и повечето от парите ми. Облякох се и слязох долу. Бенджамин още спеше в кръчмата, затова го събудих. Той беше спокоен и решителен.
— Господарю — казах (сякаш бях стоял там цял следобед), — денят свършва, трябва да се върнем в Тауър.