Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Бенджамин потри очи.
— Скоро ще заминем от Лондон. Трябва да видя Джоана.
— Коя е тя? — попитах кисело аз. — За Бога, господарю, досега ви правих компания. Уморен съм и искам да си легна.
Бенджамин ме стисна за ръката.
— Роджър, трябва да дойдеш.
Какво можех да направя? В сърцето си съм благородна душа, тъй че го последвах до Кингс Степс, откъдето взехме лодка по Темза. Не можах да го накарам да ми каже нищо конкретно, затова се облегнах и оставих Бенджамин на собствените му мисли, докато оглеждах големите венециански кораби, тумбестите съдове на Ханзата и разкошно украсените лодки на благородниците, които се носеха по тъмните води на Темза към Уестминстър или двореца в Гринуич. По залез-слънце на другия бряг бяха обесили двама речни пирати и телата им още се гърчеха на въжето. По-късно щяха да ги потопят в реката и да ги държат три дни привързани към кея като предупреждение към останалите разбойници, които вилнееха по Темза. Завихме и Бенджамин се приведе напред, за да даде нареждания на лодкаря. Лодката се насочи към красивия манастир на монахините от ордена на Сион.
— Монахиня ли е Джоана? — попитах аз.
Бенджамин поклати глава. Слязохме и тръгнахме по чакълената пътека към железните порти. Господарят ми дръпна звънеца и една странична врата се отвори. Той отново прошепна нещо, монахинята с бял воал се усмихна и ни покани да влезем. Минахме през покрит двор, пълен с цветя, а после по белосаните коридори стигнахме до стая, в която имаше само пейка, няколко столчета и голям дървен кръст. Монахинята ни донесе две чаши вино, разредено с вода и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Естествено, на устните ми напираха въпроси, но лицето на Бенджамин беше станало студено и безизразно, лишено от цвят и чувства. Минаха десет-петнадесет минути преди вратата да се отвори и при нас да влезе възрастна монахиня, водеща момиче на не повече от деветнайсет-двайсет лета. Под качулката на наметалото му се подаваше златисточервена коса и истински красиво лице — мраморнобяло с устни като розова пъпка. Но морскосините му очи бяха празни и блуждаещи. Препъваше се, сякаш му беше трудно да върви и когато Бенджамин стана, за да го прегърне, то само поклати глава и му се усмихна безизразно.
Господарят ми я отведе до една от пейките и двамата седнаха заедно. Бенджамин я галеше, притискаше я към себе си, нареждаше тихичко като предан родител над любимо дете. Старата монахиня стоеше и наблюдаваше, аз го слушах да я обсипва с гальовни думи, но момичето почти не помръдваше, макар да му позволи да я люлее лекичко напред-назад. Гледах ги с любопитство, но отместих поглед, когато видях сълзи да се стичат по лицето на господаря ми и почувствах дълбоката му мъка. След малко монахинята се приближи и нежно измъкна Джоана от обятията на Бенджамин. Тя и господарят ми си прошепнаха нещо, вратата се отвори и двамата останахме сами.
Не проговорихме, докато не влязохме през страничната врата на Тауър и не останахме сами в стаята ни. Дотогава Бенджамин вече се беше съвзел.
— Коя беше тя, господарю?
— Джоана Биърсфорд — промърмори той.
Името пробуди и моите спомени.
— В Ипсуич имаше такова семейство — казах аз, — така се казваше един градски съветник.
— Точно така.
Внезапно си спомнях клюките, които бях чувал за Бенджамин — откъслечни слухове, че бил влюбен в дъщерята на градски съветник.
— Какво е станало?
Бенджамин потърка лицето си.
— Преди няколко години — започна той, — точно след като ме назначиха за съдебен писар в Ипсуич, страстно се влюбих в Джоана Биърсфорд — той се усмихна леко. — Тя беше доста разглезена, единствена дъщеря на богата възрастна двойка. Но аз я забавлявах и мисля, че донякъде ме обичаше — той облиза устни и се огледа. — Всичко вървеше добре, поне в началото. Бях приет в къщата на баща й, където продължих да я ухажвам.
Той замълча.
— Какво стана после? — настоях аз.
— В града започнаха поредните съдебни заседания, знатните съдии от Уестминстър правеха обиколката си из Съфолк. Капитанът на стражата беше млад благородник от рода Кевъндиш в Девън — Бенджамин прехапа устни. — Накратко казано, Джоана се влюби сляпо в този благородник. Естествено, аз я упреквах, но тя беше като обсебена. Можех да понеса и това: Джоана беше от почтено семейство и щеше да бъде добра съпруга, но Кевъндиш само си поигра с нея, прелъсти я и я изостави. Джоана обезумя от мъка. Отишла при него в Лондон, но той й се надсмял и й предложил да й осигури удобно жилище. Държал се с нея като с проститутка — Бенджамин ме погледна и в този миг не приличаше на кроткия човек, когото познавам. Бледата кожа на лицето му беше изопната, очите му изглеждаха по-големи, по-диви. — Джоана полудя — продължи той. — Отчаяни, родителите й се обърнаха към Кевъндиш, но обидите, които получиха в отговор, само ускориха собствената им гибел. Преди смъртта си я предадоха в грижовните ръце на монахините от ордена на Сион и завещаха парите си на ордена. Биърсфорд ме накара и да се закълна, че докато съм жив, ще се грижа за Джоана — той се усмихна. — Това не беше задължение, Роджър, а свято доверие: Джоана е луда, обезумя от любов, побърка се от страст. Сега вече разбираш.