Ден за изповед
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ден за изповед». Краткое содержание книги:
След като преобърнаха Майкъл Рурк, Елена провери венозната система, после се усмихна на Марко и му благодари. След това мина в съседната стая, където можеше да спи, да чете или да пише писма, готова всеки момент да се отзове на повикване.
Стаята й беше също като тази на Рурк — с отделна тоалетна и душ, малък гардероб и легло. Особено я радваше отделната тоалетна, където можеше да се усамоти, за разлика от общите помещения в манастира. Тук единствено Бог имаше достъп до нейните мисли и тяло.
Когато затвори вратата и седна на леглото с намерение да напише писмо до родителите си, тя хвърли поглед към червената светлинка на звуковия монитор върху нощното шкафче. Модерната електроника предаваше равномерното дишане на пациента толкова ясно, сякаш лежеше досами нея.
Елена отпусна глава върху възглавницата, затвори очи и се вслуша в дишането. Беше мощно, жизнено и тя неволно започна да си представя как той лежи наблизо — здрав, бодър, мускулест и красив както преди катастрофата. Колкото по-дълго слушаше, толкова по-чувствено й се струваше това дишане. След малко взе да усеща как тялото му се притиска към нея. Вече дишаше в такт с него, сякаш гърдите им се издигаха и отпускаха едновременно. Елена плъзна ръка по гръдта си, после посегна с желанието да го докосне, да го опипва дълго, далеч по-страстно и предизвикателно, отколкото докато се грижеше за раните му.
— Престани! — тихо прошепна тя.
Скочи от леглото и отиде в банята да се наплиска със студена вода. От две години насам Господ все по-често й пращаше подобни изпитания.
Не знаеше точно откога започнаха тия странни усещания. Нямаше някаква особена причина — те просто се появиха изневиделица. И я смаяха. Бяха дълбоки, чувствени, еротични. Дълбок физически и емоционален копнеж, какъвто не бе изпитвала никога през живота си. Чувства, за които не можеше да поговори с никого — във всеки случай не и със своите близки, които строго се придържаха към традициите като повечето италиански католически семейства; не и с другите монахини, а още по-малко с майката игуменка. Ала чувствата не отминаваха и изпълваха кръвта й с почти неудържимо желание да се озове разсъблечена в мъжка прегръдка и да бъде жена в пълния смисъл на думата. Не, не просто жена, а буйна и сладострастна като онези италианки, които виждаше във филмите.
Преди време пренебрегваше тези усещания, смяташе ги просто за прояви на излишна дързост; открай време си беше силна, храбра и понякога твърде импулсивна. Като девойка веднъж посети с родителите си Флоренция, където за техен ужас се хвърли към една катастрофирала кола и измъкна зашеметения шофьор броени секунди преди резервоарът да избухне. Друг път, по време на пикник с монахините от „Санта Бернардина“, се изкатери на трийсетметрова кула, за да свали едно хлапе, което се беше качило догоре на бас, но на върха изпадна в паника и можеше само да виси и да вика за помощ.
Ала постепенно осъзна, че смелостта и сексуалното желание са съвсем различни неща. И тогава внезапно разбра.
Това бе Божие дело.
Бог подлагаше на изпитание нейната духовна сила, нейния обет за целомъдрие и покорство. Все по-силно с всеки изминал ден. И за нея ставаше все по-трудно да устои. Но вечно успяваше да се справи, подсъзнанието изведнъж я предупреждаваше какво става и тя се отдръпваше от пропастта в последния миг. Както сега. И това й даваше храброст и сила, вдъхваше й вярата, че е праведна и ще превъзмогне Божиите изпитания.
Сякаш за да си го докаже, тя се замисли за Марко отвън пред вратата. Стегнатото му тяло. Блесналите му очи. Усмивката. Не бе споменал да е женен, не носеше халка и Елена често се питаше дали в свободното си време не ляга, с която му падне. Красив мъж като него можеше да си го позволи. Но и тъй да бе, вършеше го с други жени, не с нея. За Елена щеше да си остане просто мъж, който си гледа работата.
От този ъгъл вече можеше спокойно да мисли за него каквото си иска. Той казваше, че е преминал обучение за санитар, както навярно и другите му колеги. Но ако беше само това, защо носеше пистолет? Този въпрос я накара да се замисли за другите — едрия Лука от нощната смяна, който идваше в единайсет вечерта да смени Марко; Пиетро, който застъпваше в седем сутринта, когато Лука си тръгваше. И те ли бяха въоръжени? Защо? Каква заплаха можеше да има в това спокойно градче край морето?