Ден за изповед
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ден за изповед». Краткое содержание книги:
— Има ли нещо?
— Не знам…
През две коли от тях се движеше малко бяло пежо. Пио го държеше под око, откакто зави по Виа Салариа. Рязко свърна наляво по Виа Киана, после надясно по Корсо Триесте. Пежото напусна автомобилния поток и остана след тях.
Отпред се появи кръстовище край малък парк. Пио натисна газта и внезапно зави надясно, без да даде сигнал. Алфата се наклони, гумите изскърцаха пронизително. Пио незабавно намали скоростта и прикова очи в огледалото. Пежото се появи, но вместо да завие, продължи направо.
— Извинявайте.
Пио отново увеличи скоростта. Навлязоха в тих квартал около парка. Наоколо се издигаха стари и нови сгради. Вековни дървета, пищни храсти и навсякъде разцъфнали олеандри. На следващия ъгъл Пио зави и пак надникна в огледалото.
Пежото.
Просто го бе засякло по една пресечка и наближаваше стремително. Пио инстинктивно дръпна деветмилиметровата си берета от скобата под таблото и я остави на седалката. Същевременно протегна ръка към радиостанцията.
Страхът се впи в гърдите на Хари.
— Какво става?
— Не знам.
Пио погледна назад. Пежото ги следваше плътно. Предното стъкло бе затъмнено и не можеше да види шофьора. Той настъпи педала с всичка сила и изрече в радиостанцията:
— Старши инспектор Пио…
— Внимавай! — изкрещя Хари, но вече бе късно.
Един камион внезапно изскочи пред тях и прегради пътя. Раздаде, се оглушително скърцане на гуми, после алфата се вряза в камиона с убийствен трясък. Силата на удара отхвърли Пио напред и челото му изкънтя върху волана. Хари също се люшна, но предпазният колан го удържа.
В същия миг някой отвори вратата до него. За част от секундата зърна непознато лице, сетне усети жесток удар и всичко потъна в мрак.
Пио надигна глава и видя пистолета си, стиснат в ръка с ръкавица. Опита се да помръдне, но коланът му пречеше. После видя как пистолетът подскочи в ръката на непознатия и му се стори, че чу гръмотевичен грохот. Но грешеше. Всъщност не чу друго, освен тишина.
19
Болница „Санта Чечилия“, Пескара, Италия, Все още 8 юли, сряда, 18:20
Сестра Елена Возо заобиколи човека до вратата и влезе в стаята. Пациентът все така лежеше на една страна и спеше. Или поне изглеждаше заспал, макар че от време на време отваряше очи и успяваше да отговори с едва доловимо помръдване, когато тя докосваше пръста му и питаше дали усеща. После пак затваряше очи и потъваше в същия унес.
Наближаваше шест и половина и трябваше пак да го преобърнат. Човекът отвън щеше да й помогне, както правеха останалите му колеги на всеки два часа, за да предотвратят унищожаването на мускулни тъкани, което можеше да доведе не само до язви, но и до спиране на бъбречната дейност. Пазачът щеше да го хване за раменете, а Елена за краката и бавно да го извъртят по гръб, после на другата страна, като внимават за венозните системи, превръзките върху изгарянията и счупените крака, стегнати в синкави шини от фибростъкло.
Майкъл Рурк, 34 г. Националност ирландец. Родом от Дъблин. Неженен. Без деца. Без роднини. Религия — римокатолик. Пострадал при автомобилна катастрофа близо до адриатическото крайбрежие на 6 юли, понеделник. Три дни след ужасния взрив в автобуса за Асизи.
Елена Возо беше монахиня от Францисканския орден на Светото сърце. През пет от своите двайсет и седем години бе работила като милосърдна сестра към болницата „Санта Бернардина“ в тосканския град Сиена. И едва от един ден работеше тук, в малката католическа болница над Адриатика; в рамките на поредната благотворителна кампания я прикрепиха към този пациент. По този начин орденът подлагаше младите монахини на изпитания далеч от техните манастири, за да ги подготви за бъдещи спешни случаи, когато можеха незабавно да ги изпратят къде ли не. И макар да не го споменаха, тя смяташе, че е избрана, защото говореше английски и ако пациентът започнеше да се поправя, имаше надежда да общува с него.
— Името ми е Елена Возо. Аз съм милосърдна сестра. Вие се казвате Майкъл Рурк. Намирате се в италианска болница. Претърпели сте автомобилна катастрофа.
Отново и отново повтаряше тези думи, като се мъчеше да го успокои и се надяваше, че чува и разбира. Не беше кой знае какво, но тъкмо такива думи би искала да чуе, ако попаднеше някога в подобно положение. Особено след като клетникът нямаше близки и следователно не можеше да види познато лице.
Мъжът зад вратата се казваше Марко. Работеше от три следобед до единайсет вечерта. Беше с една-две години по-възрастен от Елена, силен, красив и много мургав. Твърдеше, че е рибар и работи в болницата, когато риболовът не върви. Освен това веднъж спомена, че известно време е бил карабинер — служител от националната полиция. Преди час-два, когато имаше малко свободно време и излезе да се разходи по крайбрежния път, Елена го видя да разговаря с други карабинери. Под бялата му престилка имаше издутина и тя се досещаше, че носи пистолет.