Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Бяха тихи хора, работата им бе тежка, но може би защото получаваха по-големи заплати, успяваха да се забавляват по свой безобиден начин. Всяка събота следобед човек можеше да види как ярките им карирани шапки се присъединяват към потока, стичащ се в ревностно очакване към парка Богхед — базата на местния футболен отбор. Спретнати, в най-хубавите си дрехи, те често вземаха влака до Уинтън само за един чай, баница с месо и една вечер във вариетето. В хубавите неделни вечери те се разхождаха невъзмутимо на малки групички по селските пътища и някой от тях с голямо умение импровизираше нещо на акордеон или устна хармоника. В началото след идването ми в Луамънд вю често, както си лежах потиснат от тъмнината и тежкото дишане на баба, една миризма на цигарен дим и весела шеговита мелодия, достигнала до мен, повдигаше духа ми, караше ме да се усмихна без никой да ме види и ми даваше увереност, че все още всичко в този свят е наред.
Сред тези котлостроители един, на име Джеми Ниг, започна да показва към мен признаци на внимание. Беше възнисък мъж, около трийсетгодишен, широкоплещест, с големи провиснали ръце и огромни меланхолични очи. С необичайна далновидност предположих, че е тъжен заради краката си, изключително криви: те образуваха идеален овал, през който се виждаше ясният ден, и въпреки че с походката си правеше всичко възможно да го скрива, недостатъкът беше достатъчно голям, за да смекчи и най-твърдото сърце. На обяд, когато тичах обратно за училище, този кривокрак котлостроител често ме спираше, поглеждаше ме с питащия поглед на спаньол и бавно триеше брада с мазолестата си длан — въпреки че се бръснеше всеки ден, брадата му така бързо растеше, че бузите и брадичката му бяха винаги в мрачна синя сянка.
— Как си?
— Добре съм. Благодаря, Джеми.
— В къщи всички добре ли са?
— Да, благодаря, Джеми.
— А мистър Леки и семейството му?
— И те, Джеми.
— Мърдок скоро ще се явява на изпит, нали?
— Точно така, Джеми.
— Баба ти още ли я няма?
— Да, Джеми.
— Видях прадядо ти на поляната миналата неделя.
— Така ли?
— Изглежда добре.
— Да, Джеми.
— Днес денят е хубав.
— Така е, Джеми.
На това място разговорът прекъсваше. Пауза. После, като бръкваше в джоба си, Джеми изваждаше едно пени, без да се усмихва ми го връчваше с една от най-старите и забавни Ливънфордски шеги: „Не ги харчи всичките наведнъж!“. Аз рипвах, пристъпвах и отминавах нататък подскачайки, здраво стиснал монетата, а той, изкривен и неподвижен, извикваше след мен:
— Поздрави всички в къщи!
С някакво неясно чувство приписвах великодушието на Джеми на факта, че както кмета, мис Джулия Блеър и някои други в града, показали добрина към мен, той също е познавал майка ми. Наистина тази фраза „Познавах майка ти“ като рефрен в някое музикално произведение, малка, но необикновено сгряваща душата ми, често в моето детство се явяваше ненадейно и винаги носеше със себе си чувството за сигурност и доверие в присъщата на хората добрина в живота.
Обикновено живо хуквах към магазина на Тиби Минс и зелените й стъклени буркани с бонбони в розова обвивка, вместо да разсъждавам върху причините за интереса на Джеми. Опитът ми с монетата от половин лира на Адъм остави у мен някакво смътно недоверие: ако не изхарча своето пени, някой непременно ще ми го вземе или то ще изпадне от панталоните ми, когато се събличам вечерта, ще се изтъркули от нишата по лъскавия линолеум при татко, той ще се наведе и ще го вдигне с праведното намерение „да го спести“ за мен. Освен това тялото ми — тяло на младо, лошо хранено животно — ревеше за захар. Зверовете в полето и гората биха умрели макар и сред явно изобилие, само ако са лишени от някои прости и незначителни на пръв поглед вещества. Когато си спомня как в детството ми ме измъчваше глад, как неспокойно ставах от масата след като сме се наобядвали, чувствувам, че и аз съм можел да умра, ако не бяха бонбоните на мис Минс.