Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
И не един намек от страна на мис Джулия Блеър, че мога да отида с него, но мизерният ми гардероб, цената на влаковия билет и редица други обезсърчаващи обстоятелства караха тази топла душа да замълчи. На гарата се сбогувахме с Гавин, очите ни подозрително блестяха и с едно особено ръкостискане, твърдо като стомана, с едно специално съзаклятническо сключване на палците си дадохме обет за вечна дружба.
После, на връщане към къщи по Хай стрийт като гръм от ясно небе открих, че пътят ми бе препречен. Вдигнах поглед и сепнат от неизказан ужас се намерих пред високата тъмна фигура на каноника Рош. Той се подпираше на разпънатия си чадър и ме пронизваше с тъмните си немигащи очи на василиск9, както навярно аз вцепенявах някой малък организъм под микроскопа.
Въпреки че досега тактически го отбягвах, каноникът беше една от най-видните личности в града. Беше млад, в действителност най-младият каноник в епархията. Имаше слабо лице, гърбав нос и хубаво чело — забележителният му научен успех в шотландския колеж в Рим явно потвърждаваше особената му интелигентност. При встъпването си на длъжност в паството на църквата „Светите ангели“ той открил, че е страшно трудна работа да посади семето в една енория, винаги непокорна поради размесването на различни националности в нея — работата и добрите заплати, предлагани в котелния завод, по различно време са привлекли полски, литовски, словашки и ирландски емигранти в града. Каноникът бързо разбра, че само едно оръжие е в състояние да ръководи тази груба, малограмотна тълпа. И той не се поколеба да го използува. Със суровост, несвойствена за природата му, сипеше огън и жупел срещу тях от амвона, засягаше ги жестоко със сатирата си по стълбите на църквата, заговаряше ги и ги изобличаваше по улиците. За дванадесет месеца той усмири паството, спечели приятелството на братя Маршъл, собствениците на котелния завод, завоюва пестеливото уважение на по-голяма част от либерално настроените градски власти — нещо много трудно в една малка шотландска община, където католиците биваха презирани и ненавиждани. Странно е още, но успя не само да внуши страхопочитание в паството си, но и възхищение. Ужас, свещен ужас беше каноникът, бог да го поживи и да върви по дяволите!
Не е за учудване, че въпреки мекия му тон, сега аз потреперах при мисълта, че такъв човек ме е набелязал.
— Нали ти си Робърт Шанън?
— Да, отче.
О, това „отче“. Издадох се. Той леко ми се усмихна.
— И католик, разбира се.
— Да, отче.
Започна да свива разпънатия си чадър.
— Получих писмо за теб от един мой колега в Дъблин… отец Шанли… Пише ми и ме моли да те наглеждам — и той хвърли бърз поглед към мен. — Идваш на литургия в неделя, нали?
Провесих глава. Вече бях страдал заради верността си към римската католическа църква — отпечатъкът й се намираше в душата ми — но сам и плах, откак дойдох в Ливънфорд не бях посещавал храма.
— А — само колко неприятности му създаваше този чадър — първото си причастие сигурно вече си направил?
— Не, отче.
— Тогава първата си изповед?
Болестта на родителите ми бе попречила да изпълнят това огромно задължение. Искаше ми се земята да се отвори и да ме погълне заедно със срама ми.
— Не, отче.
— Господи! Печален пропуск за човек, носещ името Шанън. Трябва да го направим, Робърт. Веднага, веднага. Ще ми простиш тези думи, защото, сигурен съм, че ти си съгласен, те ни най-малко не са остроумни, а и повече подобават на някой достоен владишки свещеник, отколкото на мен, недостойния.
Защо се усмихва? Защо не сипе огън и жупел върху мен? Очите ми вече смъдяха, пълни със сълзи. Гавин замина и сега това. А и знаех, че сме предмет на много любопитни погледи от страна на минувачите, многобройни по това време, защото беше по обяд. Скоро скандалният разказ за този разговор щеше да се пръсне надлъж и нашир и още веднъж щеше да ме провали в очите на съучениците ми и да преобърне всичко в Луамънд вю.
— Следващият месец в манастира започваме обучението на тези, които ще получават първото си причастие. Всеки вторник и четвъртък след четири часа. Много удобно наистина. Майка Елизабът Джозефина ги води… Мисля, че тя ще ти хареса, ако дойдеш — а той ми се усмихна с властните си черни очи. — Ще дойдеш ли, Робърт?
— Да, отче — смотолевих аз със сковани устни.
— Какво симпатично момче — чадърът му, макар сгънат в страхотен безпорядък, изглежда вече го задоволи. Накрая той го огледа добродушно и започна да го върти, като в същото време говореше накъсо за задълженията ми. Завърши с едно последно разпореждане: — Има нещо, Робърт, и то никак не е лесно, щом човек живее като теб с роднини, които не са католици. Но то е много важно. Ето какво — не яж месо в петък. Строг закон на църквата е. Запомни… никакво месо в петък!
9
Василиск (гр.) — Митическо чудовище с тяло на петел, опашка на змия и корона на главата, което убивало само с поглед. — Б.пр.