Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
През тези зимни вечери, когато баба излизаше по някои религиозни работи, мое задължение оставаше да занеса в леглото един каменен съд с топла вода, който тя наричаше „грейката ми“ и ако не се върнеше до осем часа, да се съблека сам и сам да легна. Горният етаж бе слабо осветен. Дядо също често излизаше, но не за църква, разбира се. Лежах в тъмната, изпълнена с някакъв шепот спалня, страхувах се от призрачните стени навсякъде около мен, от скърцащата ламперия и с всеки свой напрегнат нерв долавях, че не съм сам. Там беше злият дух, криеше се в бабиния „шкаф“, готов да скочи отгоре ми в мига, в който се отпусна.
Дълго страдах така неподвижен и притаен, докато накрая повече не издържах. С онази слаба храброст, скрита зад естествената ми плахост, скачах и заставах пред ужасния шкаф. Там, с разтреперани колене аз, една малка бяла фигурка, едва осветена от слабия блясък, издаван от уличния фенер навън, надигах разтреперания си глас в заклинание:
— Излизай, Сатана. Знам ти номера, Звяр!
После, като се прекръствах три пъти за по-сигурно, бутвах вратата. За миг сърцето ми преставаше да бие… Но не, там нямаше нищо, нищо, освен неясните очертания на бабините дрехи. С въздишка на облекчение се обръщах и се хвърлях под чаршафа.
Баба никога не научи за тези мои нощни конфликти, но мисля, че беше доволна от тактическия си ход при оформянето на нежната ми и неосъзната душа. Когато заминаваше за Килмърнок с нова шапка, тя пъхна в ръката ми монета от шест пенса, изкопчи от мен обещание да си вземам лекарството и след много предупреждения и съвети „да се пазя“, измърмори:
— Когато се върна, агънцето ми, ще видим какво може да се направи за теб.
Сърцето ми преливаше като фонтан от обич към баба. Но странно: отсъствието й породи у мен едно необикновено чувство на облекчение и то се засили, когато мама ме прехвърли в походното легло зад завесата на кухненската ниша. Тази сладка усамотеност на малкото уединено място, почти моя собствена стая!
Дядо сякаш също се почувствува свободен. Първата му работа беше да вземе голямото шише с лекарство, оставено ми от баба, и с непроницаема усмивка да го изхвърли през прозореца. Почти веднага папратта отдолу пожълтя и загина, което накара Мърдок да се мръщи и мърмори съвсем неправилно против дядовите скрити наклонности.
Но нищо, нищо от това. Живеещите в Луамънд вю започнаха да намират временно спокойствие в чудото на сивото възродяване на земята. Успокоен от тишината на горния етаж, дядо всеки ден кротко ходеше на поляната да бие Садлър Боуг на марлис. Татко сложи хубава бяла чоха на униформената си шапка и в неделя следобед ме водеше до водохранилището да се полюбувам през червената островърха ограда на големия резервоар и красивата административна сграда, в която той се надяваше да се настани, когато мистър Глегхорн, надзирателят, се пенсионира. Мама се притесняваше по-малко, престана с онези непрекъснати дребни пресмятания за всяко пени, за да свърже двата края. Сутрин можеше да се чуе как Мърдок, докато намалява мъхестата си брадичка, напява мелодично: „Обичам девойче, хубаво шотландско девойче…“ Обезпокоена изглеждаше само Кейт, дразнеше се от бързо течащата мъзга, от стремителния полет на червеношийките, пренасящи сламки за гнездата си, от далечното очарователно цвилене на жребеца във фермата на Сноди.
Преди да ви открия собственото си щастие, трябва да проникна внимателно и нежно в тая загадка Кейт.
Прозорецът е отворен, до нас достига ухание на люляк от задната градина, седим около масата на обед и ядем десерта си в пълно разбирателство. Мама, която мрази да види нещо неизядено, вдига с лъжицата последните сливи от сладкото, останали върху блюдото.
— Кой ще ги вземе? — пита тя. — Много са полезни за кръвта през пролетта.
Предлага ги нерешително на мрачната Кейт, но като не получава отговор, ги пуска в чинията на Мърдок. В този миг Кейт скача, буците на челото й пламват червени, като петна при главоболие. Тя истерично крещи.
— Аз не съм нищо в тази къща. А аз също печеля… Нося добри пари… По цял ден уча онези вонящи зверчета. Никога вече дума няма да проговоря с когото и да е от вас.
Тя изскача от стаята; смаяна, мама я последва, но след миг се връща, клати глава разочаровано и въздиша:
— Странно момиче е Кейт.
Мърдок великодушно желае да отстъпи сливите, но мама приготвя универсалното си лекарство — чаша чай — и ме моли да го занеса на Кейт в стаята. Избира мен, защото е сигурно, че аз не бих могъл да я обидя. Намирам Кейт върху леглото, цяла в сълзи, поомекнала, изпаднала в самосъжаление.