Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Разбрал, че този израз означава, че пие по малко, аз непоколебимо цитирах дядо по въпроса:
— Това не е чак толкова лошо, Кейт.
— Добре, но… — Кейт отново пламна объркана. — Краката му…
— Краката му нямат никакво значение! — настоявах аз сериозно.
— Краката са нещо много важно, как да нямат значение, особено когато „се разхождаш“…
Млъкнах смутен.
— Друг ли ти харесва, Кейт?
— Е, добре… да… — погледът на Кейт се плъзна замечтано в пространството над памфлета „Защо сте без кавалера“ и аз се възползувах от разсеяността й да си взема още един бонбон. — Разбира се, имала съм много предложения, във всеки случай поне няколко, две-три да кажем, без да се хваля. Но сега аз говоря малко или много за моя идеал — зрял мъж, тъмен, възпитан, разговорлив… като преподобния мистър Спръул например.
Загледах Кейт изумен. Пасторът беше мъж на средна възраст, с шкембе, поетичен поглед, гръмък глас и четири деца.
— Но, Кейт, аз бих предпочел Джеми все пак… — спрях да говоря, пламнах, осъзнал, че от всички най-малко аз имам право да критикувам нейния пастор.
— Нищо, нищо — каза Кейт с царствено разбиране. — Вземи си още един бонбон. Яж, яж, не ми обръщай внимание. Аз няма да допра устните си до тях. В същност любовта ме отвращава. Да, отвращава ме. Жената винаги плаща. Този бонбон с твърд пълнеж ли е, или с мек?
— С твърд, Кейт — отговорих сериозно. — Някаква чудесна нуга, такава в живота си не си вкусвала. Виж, още един, съвсем същия. Да ти го дам, моля те, много те моля!
— Не, не, не бих и помислила — и докато протестираше, тя съвсем разсеяно и някак си оставила мислите за после, прие бонбона, който упорито й давах, и го пъхна в устата си.
— Нали са много вкусни, Кейт? — попитах нетърпелив.
— Никакъв мъж не може да ме купи, Робърт. Но трябва да ти кажа, че са страшно хубави.
— Вземи си още, Кейт.
— Добре, но знам, че после ще ми е тежко на стомаха. Е, щом настояваш. Намери ми от онези, от които яде най-напред, с оранжевия пълнеж.
Седнали на леглото с кутията помежду ни, ние за половин час изядохме целия горен ред.
— И какво да кажа на Джеми? — попитах накрая с въздишка.
Кейт сръчно завърза кутията с розовата панделка и изведнъж се разсмя. Най-необикновеното нещо в света е да чуеш това странно, мрачно, раздразнително момиче да се поддаде на най-естествен смях.
— Какви лицемери сме и двамата, Робърт. Или най-малкото аз. Да изядем бонбоните на бедното момче, а те сигурно са му стрували цяло състояние, да седим тук и да го съдим. Просто му кажи истината. Кажи му, че бонбоните много са ни харесали. Благодари му любезно. И сложи край на тая работа!
Слизах надолу, като вземах по три стъпала наведнъж, твърдо решен Джеми да получи поне първата част от думите на Кейт.
Десета глава
Дойде юли, а заедно с него перспективата за лятната ваканция и топлия вятър, люлеещ зреещото зърно. Двамата с Гавин тичахме боси зад поливъчната кола под топлия намокрен прах по пътищата на село Драмбък. Качихме се до най-високата точка Гаршейк хил, събирахме боровинки, а те растяха там, мама ги вземаше с благодарност и правеше от тях конфитюр, много по-хубав от нашето обикновено сладко от ревен. Къпехме се във воденичния яз и аз, режейки прохладната вода с ръце, за пръв път преплувах през най-дълбокия му край, после пъхнах глава под малкото водопадче, струята падаше в устата, в носа ми и пасажи подгонена дребна риба се вдигаха от пясъчното дъно и гъделичкаха краката ми. Преизпълнен с удоволствие, аз чух собствения си звънък, възторжен смях. Нима водата е толкова хубава? Тя сякаш изми и последните следи от печал в душата ми. Излизахме на брега, скачахме, играехме, накрая се хвърляхме по корем в тревата и с някакво изгарящо ни въодушевление се заглеждахме в светлото небе. Каква радост! Този чист, мек, топъл въздух, светлината, зеленината на дърветата и онези сили, които събуждаха у мен радостта, че дишам, най-висшата радост, че живея!
Бях много щастлив в този мой езически живот. Вятърът по блатата издуха бога от главата ми. На бабините пощенски картички не обръщах достатъчно внимание. Вече не зовях злия дух да се появи от тъмните ъгли на къщата, а веднага заспивах, едва измънкал най-кратката молитва. Да, аз се бях отвърнал от бога. Но небето ми готвеше нови нещастия.
Най-напред дойде новината, че Гавин пак трябва да ме остави. Всяко лято баща му наемаше квартира в Пъртшир край малко блато, предлагащо риболов и лов на дивеч — още един разкош, който по-късно като позор щеше да се стовари върху главата на това олимпийско божество, кмета. Разбира се, Гавин щеше да прекара ученическата ваканция там, сред пурпура на пирена и синевата на далечните хълмове.