Последната битка
- Автор: Эддингс Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Василева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
— Махни се оттам, Гарион — каза Силк с отвращение.
— Като че ли ми помага, като се взирам в тези неща — отговори Гарион спокойно и продължи да изучава жертвеника и скелетите около него. — Отвлича вниманието ми от страха, който изпитвам.
Разкърши рамене и големият меч се размести на гърба му.
— Не мисля, че светът се нуждае от подобни неща. Може би е време някой да направи нещо по този въпрос.
Мъдрите очи на Белгарат се присвиха.
— Вече сме започнали — отбеляза магьосникът. — Хайде да хапнем и да поспим.
Завързаха конете, закусиха набързо и се увиха в одеялата си под храстите в края на сечището. Нито жертвеникът, нито странната решителност, която той породи у него, можаха да попречат на Гарион да заспи веднага.
Събуди го слаб шепнещ глас в ума му. Беше почти обяд. Бързо седна и се огледа, за да открие източника на това смущение, но нито гората, нито ручеят криеха някаква заплаха. Но Белгарат се бе изправил и гледаше един голям ястреб, който кръжеше над тях.
„Какво правиш тук?“
Старият магьосник не говореше високо, просто подхвърли въпроса към небето с подсъзнанието си. Ястребът се спусна към сечището, плесна с криле, за да избегне жертвеника, и кацна на тревата. Погледна Белгарат със свирепите си жълти очи, които проблеснаха и сякаш се замъглиха. Когато блещукането изчезна, се появи уродливият чародеец Белдин. Беше все така дрипав, мръсен и раздразнен като последния път, когато го видя Гарион.
— Само дотук ли успя да стигнеш? — попита той Белгарат остро. — Защо се забави? Отбиваше се във всяка кръчма по пътя, нали?
— Забавихме се малко — отговори Белгарат спокойно.
Белдин продължи да мърмори сърдито.
— Ако продължите да се влачите по този начин, ще стигнете в Ктхол Мишрак чак в края на годината.
— Ще стигнем, Белдин. Прекалено много се безпокоиш.
— Все някой трябва да се притеснява. Знаете, че ви преследват, нали?
— Колко са далеч?
— Около пет левги.
Белгарат сви рамене.
— Това е достатъчно. Ще се откажат, когато стигнем до Моринланд.
— Ами ако не се откажат?
— Да си бил с Поулгара напоследък? — попита Белгарат сухо. — Мислех, че съм се отървал от всичките „ами ако“.
Белдин сви рамене — доста комичен за уродливата му фигура жест.
— Видях я миналата седмица — съобщи той. — Знаеш ли, тя имаше някои интересни планове за вас.
— Дошла е в Долината? — изненада се Белгарат.
— Просто минаваше. Беше с армията на едно червенокосо момиче.
Гарион отметна одеялото си и възкликна:
— С чия армия?
— Какво става там? — попита Белгарат остро.
Белдин се почеса по рошавата коса.
— Така и не разбрах съвсем — призна той. — Всичко, което знам, е, че алорните следват онази малка червенокоса толнедранка. Тя нарича себе си риванска кралица, каквото и да означава това.
— Се’недра? — Гарион не можеше да повярва.
— Преминала е през Арендия като чума — продължи Белдин. — След нея не беше останал и един здрав мъж в кралството. После продължи към Толнедра и докара баща си до припадък. Не знаех, че получава пристъпи.
— Появяват се в рода на Боруните от време на време — каза Белгарат. — Нищо сериозно, но те държат да го запазят в тайна.
— Както и да е — продължи гърбавото човече. — Докато от устата на Ран Боруни излизаше пяна, дъщеря му му открадна легионите. Успя да убеди половината свят да се присъедини към армията й. — Белдин погледна Гарион с насмешка. — Ти си бъдещият й жених, нали?
Гарион кимна безмълвно, защото нямаше доверие на гласа си. Белдин се изкиска.
— Може да ти хрумне да избягаш от това задължение.
— Се’недра? — избърбори Гарион отново.
— Настроението му май се развали — отбеляза Белдин.