Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Може би трябваше да изчакаме бурята да отмине, скрити зад сигурните в онзи момент стени на домовете си. Без значение дали щяхме да го направим в Русия или зад пределите й.
Може би трябваше да посрещнем удара на стихията с вдигнато забрало. И, стиснали зъби, да изтърпим предстоящия вихър.
А после като оцелели в пожар нещастници да тръгнем с протегната ръка и да молим за хорската и божията милост.
В смисъл: извинете, че ви спираме, но не сме от тук.
Мотивът е известен.
Сигурно щяха да ни простят и да ни подхвърлят нещичко.
Но Антон прецени нещата другояче.
Всъщност разумът му не се задейства. Надделяха чувствата му.
Или, по-точно, едно-единствено чувство. Страхът.
Зная го със сигурност.
Впрочем, страхът винаги живееше в душата му, но до един момент се държеше кротко. Предполагам, че той се бе настанил в най-далечното й кътче в деня, когато Антон окончателно осъзна новото си състояние. Приятно във всички отношения, защото това беше осъзнаване на сбъднатата му мечта.
Белият кон, червената пътечка и гостоприемно разтворените врати на Спаската кула. Разбира се, това не стана буквално, но смисълът беше точно такъв.
Всичко се сбъдна.
Дойде неочаквано, направо му се стовари на главата или по-точно, върху мократа отъпкана трева пред безличния блок в мръсните покрайнини. Заедно с жената, който той на пияна глава изхвърли през прозореца.
Заедно с мен.
Но късметът можеше да се изплъзне точно толкова внезапно, както се бе появил.
И това щеше да е съвсем логично, а по това време Антон живееше, ръководейки се само от логиката.
А това означаваше, че когато една сутрин се събуди, нямаше да намери до леглото си подноса с горещо кафе, топли препечени филийки и студен черен хайвер. Нямаше да срещне десетина услужливи хора зад вратата на спалнята си. Нямаше да докарат пред входа лъскавата лимузина с кортежа от два масивни джипа, които го съпровождаха. На покрива на колата нямаше да светне бурканът и да замига като морски фар. Потокът от автомобили нямаше да се отдръпне встрани и познатият офицер от пътната милиция нямаше да му козирува със заучен жест…
Безкрайната поредица от „нямане“ пораждаше в душата му паника, сливаше се в едно неотвратимо ужасно „няма“ и напълно скриваше белия свят и то съвсем буквално, защото ставаше дума за небитието.
Странно, но Антон, който се издигна от нищото, беше абсолютно убеден, че ако отново се върне в калта, веднага ще загине.
Независимо, че „калта“ можеше да не е чак толкова зловеща, като онази, в която с удоволствие се търкаляше навремето. Независимо, че това нямаше да е черно блато, а само едно сивкаво обикновено битие, изпъстрено с дребни житейски радости. Това нямаше никакво значение. За него това беше смърт.
Тъй като знаех за този негов страх, понякога си позволявах да се шегувам:
— Пий без наслада — съветвах мило Антон, докато го наблюдавах как се наслаждаваше до самозабрава на аромата на „Petrus“ от реколта 1963 година. — Скоро пак ще ти се наложи да свикваш с портвайна. А в момента изобщо има ли евтин портвайн? Като онзи, който пробиваше пластмасовите чаши, спомняш ли си? Сигурно няма. Нищо, ще пиеш водка, това дори е по-добре. По стар навик ще събирате пари помежду си покрай лавката. И ще сядате на пейката в градинката.
— Млъкни… — Антон се давеше с рубинения разкош на „Petrus“.
И пребледняваше.
И дори очите му стремително избледняваха и побеляваха, изпълвайки се с истински животински ужас.
Той панически се боеше от краха, но в същото време го приближаваше сам, като все по-осезаемо се отделяше от ятото и с всеки изминат ден все по-забележимо нарушаваше неписаните му закони.
Точно тогава започна да пие по абсолютно същия начин както преди двадесет години — диво, безумно, до пълна загуба на разсъдъка си.
Всъщност сега това беше много по-страшно.
Не за мен. Аз можех без проблеми да избегна срещите с него. Двата апартамента в Москва и трите извънградски резиденции ми позволяваха да се размина без кой знае какви проблеми.
Освен това в пиянското безумие на Антон нямаше място за мен и аз нямах от какво да се страхувам.
Преди двадесет години, когато непрекъснато се мотаех в краката му, само го дразнех с присъствието си.
А сега на мястото на раздразнението се появи гняв и омраза. Слава богу, те не бяха насочени срещу мен, защото враговете, които заобикаляха Антон, бяха далеч по-значителни персони.