Първият гроб отдясно

Единственото, което желаех, беше да разпитвам скъпите ни покойници за Рейес. Дали са успели да го огледат? Какъв цвят са очите му? Дали изглежда, и аз не знам, мъртъв? Но чичо Боб настояваше да обсъждаме случая. Здравият ми разум се крепеше на косъм. Също и крехкото ми усещане за нормално съществуване. И способността ми да приемам реалността. Да не споменавам за сексуалния ми живот.

Нищо свято ли не беше останало?

— Успя ли да откриеш самоличността на стрелеца? — попита чичо Боб, докато влизахме в офиса, наричан още Мъртвата зона.

— Не. — Помещението ми се стори студено. Може би, защото току-що бях имала почти сексуално преживяване с огнения ад. Увеличих отоплението, сипах си чаша кафе и седнах.

Чичо ми Боб се настани срещу мен.

— Не? Те тук ли са?

— Да. — Очевидно Рейес не беше от покойниците, с които имах вземане-даване всеки ден. Ако изобщо беше Рейес. Ако наистина беше покойник.

— Не сте го обсъждали значи?

— Не. — Ако беше мъртъв, защо беше толкова… горещ? В буквалния смисъл на думата. Но пък ако беше жив, защо беше толкова нереален? Как успяваше да се движи толкова бързо? Как преминаваше от едно молекулярно състояние в друго? Никога не бях виждала нещо подобно.

Чичо Боб щракна с пръсти пред лицето ми. Аз примигнах и се втренчих в него.

— Не се ядосвай — вдигна той ръце в знак на мир. — Постоянно се отнасяш нанякъде, а си ми нужна тук. Снощи е извършено още едно убийство. Въпреки че няма очевидна връзка, трябва да го знам със сигурност.

— Още едно? — попитах, а той извади снимка от аутопсията от папката, която беше донесъл със себе си. — Защо не ми се обади?

— Опитах. Телефонът ти е изключен.

— Опа.

— Шефът ми диша във врата. Трима мъртви адвокати за една вечер не е новина, която ще звучи добре във вечерната емисия.