Първият гроб отдясно

Неслучайно гордостта беше един от седемте смъртни гряха.

— Да — отговорих.

— И после ги отвеждаш към светлината?

— Да.

— Която всъщност си ти.

— Да.

— Значи като преминем — промълви Зюсман, — това ще стане през теб?

Погледнах към него. Предположих, че ще е стреснат от подобна идея, която поне на хиляда планети би се смятала за светотатство, но той изглеждаше очарован.

— Да, ще преминете през мен, Жътваря на души — поясних.

— Това е най-страхотното нещо, което чух днес — възкликна Барбър.

— Ти си порталът — уточни Гарет.

— Предполагам, че може и така да се каже — свих рамене аз.

Усмивката, която се изписа на лицето му, показваше, че е заинтригуван и това ме направи крайно подозрителна.

— Пада си по теб — отбеляза Елизабет.

Погледнах часовника си, без да й обръщам внимание.

— Я, колко часът станало. — Къде се бавеше чичо Боб, по дяволите?

— Значи душите, които не са преминали, остават тук и си минават през нас без едничка грижа на света? — продължи Гарет с разпита.

Въздъхнах. Това можеше да продължи с дни.

— Не. Те съществуват в същото време и пространство, но в различна плоскост. Като двупланова картина. Аз съм способна да виждам двете плоскости едновременно.

— Това те прави наистина уникална — каза той с блеснали от възхищение очи.

Дойде ми прекалено. И без това челюстта ми беше увиснала чак до пода — фигуративно казано де — задето въобще беше повярвал на приказките ми.

— Какво ще кажеш да излезем на кафе? — предложи той отново.

— Но аз вече ти обясних всичко.

— Сладурче, съмнявам се, че дори си одраскала повърхността. — Аз замълчах и той добави: — Може да излезем като приятели.

Съвсем леко се намръщих и му напомних:

— Не сме приятели, забрави ли? През последните месеци го демонстрира твърде ясно. Не сме другарчета, побратими или нещо, което дори слабо да наподобява приятели.

— Любовници за през уикенда? — предложи той.

Дотук. Не знам каква игра играеше — със сигурност не Монополи, нито пък дама — но аз отказвах да се включа. Станах и заобиколих бюрото, за да се извися над него. Застрашително. Като Дарт Вейдър, но с по-голям капацитет на белите дробове. След многозначителен поглед посочих към изхода.

— Имам работа за вършене.

— Работа ли? По вратата? — попита, за да ме подразни.

— Какво?

— Ще я боядисваш ли?

— Не.

— Предлагам да е наситенокафяво, за да отива на косата ти — изправи се и сега той се извисяваше над мен. След продължителен поглед, вече изпълнен със съвсем различен смисъл, каза меко: — Или златисто… За да подхожда на очите ти.

— Мисля, че току-що получих оргазъм — съобщи Елизабет.