Първият гроб отдясно

После ми хрумна друго възможно обяснение. При всички случаи, когато бях виждала Злодея, той никога не ми се беше спускал така. Дори не ме беше докосвал. И със сигурност не се беше потапял в по-интимните ми места. Може би изобщо не беше Злодеят.

Озърнах се, като вероятно изглеждах мъничко отчаяна. Дали беше Рейес? Възможно ли беше да е той? Възможно ли беше да… ревнува? От Суопс? Ама той сериозно ли?

Втурнах се към вратата и попитах всички отвън:

— Видяхте ли някого? Насам ли тръгна?

Елизабет, която седеше на зеленото канапе в рецепцията, подскочи и възкликна:

— Изгуби ли го? Как успя да го изгубиш?

— Не Гарет — отговорих малко прекалено припряно. — Една тъмна и неясна фигура.

Куки започваше бавно да осъзнава, че си имаме компания. Отдръпна се от мястото си, сякаш кобра се беше настанила на бюрото й.

— Чарли, мила, клиенти ли имаме?

— О, да, забравих да го спомена. Това е Куки. Куки, при нас са тримата адвокати, които са покойници от снощи. Разказах ти за тях. С чичо Боб работим по случая. И така, някой видя ли го?

Адвокатите се спогледаха въпросително и вдигнаха рамене. От устните ми се откъсна тъжна въздишка и се облегнах тежко на касата на вратата.

Човек би помислил, че като съм жътвар на души, имам връзки и бих намерила начин да разгадая самоличността на неясната фигура. Но тъй като единствената обратна връзка, която съм осъществявала, е била със Злодея, това се оказа трудно.

Тогава забелязах странна сянка в ъгъла, трептяща и движеща се на сутрешната светлина. Това беше той. Нямаше как иначе. Изправих се и се приближих, като се стараех да не го стресна и прогоня.

— Може ли да те видя? — попитах с треперещ глас.

Всички насочиха поглед към ъгъла, но само адвокатите можеха да го видят. И тримата направиха крачка назад в такъв синхрон, че движенията им изглеждаха като режисирани. Аз пристъпих напред умолително.

— Моля те, позволи ми да те видя.

Сянката се раздвижи, разпадна се, изчезна и пак се появи пред мен в един и същи миг. Беше мой ред да се отдръпна. Запрепъвах се назад, когато се издигна струя дим и изведнъж от нея се появи ръка, която се опря на стената до мен. Дълга ръка, принадлежаща на висок човек.

Адвокатите ахнаха, когато съществото се материализира пред тях. Димът се превърна в плът. Молекулите се свързваха и подреждаха, оформяйки мускул след мускул. Погледът ми бавно се премести от дланта, опряна на стената — с красиви пръсти, макар и носещи белезите на тежък труд — към източената жилеста ръка със стоманен бицепс, издуващ плътната материя, после към рамото — широко, мощно, солидно.

Съществото се наклони към мен, преди да успея да видя лицето му, притисна топлото си тяло към моето, наведе се и прошепна в ухото ми. Беше твърде близо и виждах ясно само челюстта му, силна и покрита с двудневна брада, както и тъмната коса, която плачеше за подстригване.