Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Мълчах. Калкулаторът забуча, зашумя и пак се обади:
— Слушай, лепкава твар, подучена от Калта! Чуй мощния ми глас, клеист трошляко, кашкаво изчадие! В името на великолепието на моите светли токове ти дарявам живота; ако преминеш на страната на моите верни поданици и ако най-много от всичко на света копнееш да се превърнеш във великолепник, ще те помилвам.
Заявих, че от незапомнени времена именно това е било най-горещото ми желание. Калкулаторът затрака подигравателно с пулсиращ смях и рече:
— Лъжите твои ясни са за мен. Но чуй, нещастнико. Можеш да запазиш своя слепеняшки живот само като таен великолепник-алебардист. Задачата ти ще бъде да разкриваш, да разголваш, да вдигаш забралото, да обгаряш с нажежено до бяло желязо слепеняците, шпионите, агентите, предателите и цялата гнусна сган, която Калта изпраща при нас. С такава служба, смирена и покорна, ще заслужиш правото си на живот.
Обещах тържествено всичко, което се искаше от мен, и тогава ме заведоха в друга стая, където ме записаха в специален регистър; заповядаха ми всеки ден да докладвам какво съм научил, след което — шашардисан и с омекнали колене — ме пуснаха да си вървя по живо, по здраво.
Смрачаваше се. Излязох от града, седнах на тревата и се замислих. Тежко ми беше на душата. Ако ме бяха обезглавили, поне щях да запазя честта си, а така, като минах на страната на това електронно чудовище, предадох делото, на което служех, и провалих шансовете си. Какво ми оставаше да направя, да търча към ракетата ли? Това би било позорно бягство. Въпреки това тръгнах. Съдбата на доносчик в служба на машината, управляваща хиляди железни кутии, би била още по-позорна. Но какъв беше моят ужас, когато на мястото, където бях оставил ракетата, съзрях само отломки, разхвърляни с някакви машини.
Междувременно се свечери. Седнах на един камък и за първи път през живота си захлипах жално за изгубената родина, сълзите капеха по желязната вътрешност на празния корпус, който щеше да остане мой затвор до края на дните ми, и изтичаха навън през дупките на наколенниците, създавайки опасност от корозия и схващане на ставите. Но вече ми беше все едно.
И в същия миг видях взвод алебардисти. На фона на последните лъчи на залеза те крачеха към крайградските ливади. Поведението им ми се стори странно. Вечерният мрак се сгъстяваше и под неговото прикритие ту един, ту друг напускаше строя с възможно най-бърза крачка, шмугваше се в храстите и оставаше там. Всичко беше толкова необичайно, че въпреки безкрайното отчаяние, което ме беше обзело, станах безшумно и тръгнах след най-близкия до мен робот.
Трябва да поясня, че през този сезон по храстите извън града зрееха подобни на боровинки плодове, сладки и изключително вкусни. Самият аз се тъпчех с тях до насита винаги, щом успявах да се измъкна от желязната крепост. Кой би могъл да опише моето удивление, когато видях следения от мен алебардист да отваря с ключе, досущ същото като онова, което ми даде пълномощникът от Втори отдел, забралото от лявата страна, да къса с две ръце плодовете и като пощурял да ги тика в зиналата дупка. Звуците от мляскането и шумното гълтане достигнаха чак до мен.
— Шшшшт — изшътках остро, — ей, слушай!
С един скок той се мушна в гъсталака, но не избяга далече, иначе щях да чуя. Беше се притаил някъде наблизо.
— Ало — казах с нисък глас, — не се бой. Аз съм човек. Човек. И аз съм маскиран.
Иззад листата ме погледна око, пламтящо от страх и подозрителност.
— Отде да зная, че не лъжеш? — разнесе се прегракнал глас.
— Нали ти казвам! Не се бой. Дойдох от Земята. Пратен съм тук със задача.
Наложи се да го убеждавам още някое време, преди да се успокои дотолкова, че да изпълзи от храстите. В тъмното докосна моята броня.
— Човек ли си? Мигар си човек?
— Защо не говориш като хората?
— Отучих се. Ще станат пет години, откак ужасна съдба ме тук довея… Настрадах се, не ще и дума… Какво щастие наистина, че слепеняк преди смъртта си аз можах да зърна — ломотеше той.
— Я се опомни! И стига си дрънкал! Слушай, ти да не си от Втори отдел?
— Че как да не съм? Малинграут ме тук изпрати на мъки и терзания.
— Защо не избяга?
— Ракетата ми на парчета сториха, на винтчета и гайки дребни… Братле, за мен е време веч. В казармата се връщам. Ще ли се видим утре пак? Пред казармата ще чакам…
Уговорихме се да се видим на другия ден, макар че представа нямах как изглежда, и се сбогувахме. Той ме посъветва да не тръгвам веднага и изчезна в нощния мрак Върнах се в града с укрепнал дух, вече кроях планове как ще организирам съпротивителното движение. За да събера сили, се отбих в първата странноприемница и легнах да спя. Сутринта се огледах в огледалото и забелязах на гърдите си, под левия нараменник, мъничко, надраскано с тебешир кръстче. Тутакси прозрях истината. Този човек е искал да ме предаде, затова е надраскал този знак! „Мръсник!“ — повтарях, размишлявайки трескаво как да постъпя. Изтрих предателския знак, но не се успокоих. Мислех си, че той вече е докладвал и сега ще тръгнат да търсят белязания слепеняк; ще погледнат в регистрите си, най-подозрителните първи ще попаднат на мушката, а нали и аз фигурирам в тези списъци… Потреперах при мисълта, че може пак да ме разпитват. За да отклоня подозренията от себе си, скроих хитър план. Останах в странноприемницата цял ден, като малтретирах за камуфлаж телета, а на смрачаване тръгнах из града със скрито в ръкавицата парченце тебешир. Начертах около четиристотин кръстчета по ламарините на минувачите, който не мина край мен, него не отбелязах. Към полунощ, когато вече ми поолекна на сърцето, изведнъж се сетих, че миналата нощ освен онзи юда, с когото разговарях, в храстите се пръснаха и други алебардисти. Този факт ме накара да се замисля. И внезапно ме осени невероятно проста идея. Отидох извън града за онези плодове. Около полунощ пак се появи желязната паплач, лека-полека се разпръсна и изчезна в храстите; чуваше се само сумтене и мляскането на ожесточено дъвчещи усти. После забралата едно след друго изщракаха и цялата пасмина мълчешком се заизниза от храсталака с натъпкани търбуси. Приближих се до тях — в тъмното ме взеха за свой — и закрачих в строя, като драсках, където ми попаднеше, по съседите ми кръгчета. Пред входа на казармата направих кръгом и се прибрах в моята странноприемница.