Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Прави бяха. Отделях такава водниста течност. На пръв поглед овладяването на Космоса изглежда доста еднообразно, и то преди всичко поради споменатото по-горе, неизменно повтарящо се, в известен смисъл като неизбежен негов етап, пребиваване в затворите (звездни, планетни и дори мъглявинни). Ала моето положение никога досега не е било толкова тежко. Към пладне пазачът ми донесе чиния с топло смазочно масло, в която плуваха няколко сачми за лагери. Помолих го да ми дадат нещо по-лесно смилаемо, след като тъй и тъй съм разкрит, но той само изскърца иронично и си направи оглушки. Започнах да думкам по вратата, настоявайки за адвокат. Никаква реакция. Едва привечер, тъкмо когато изядох последното парченце от бисквитите, забутало се някъде из корпуса, ключът изщрака в бравата и в килията влезе тумбест автомат с издута кожена чанта.
— Бъди проклет, слепеняко! — рече и добави: — Назначен съм за твой защитник.
— Винаги ли така поздравяваш клиентите си? — попитах аз и седнах.
Той също седна с тракане. Беше отвратителен. Ламарините на корема му изобщо не пасваха.
— Слепеняците — да — отвърна твърдо. Понеже уважавам професията си, а не заради теб, негоднико долнопробен, ще вложа цялото си умение в твоя защита, жалко създание! Възможно е да смекчат присъдата до еднократно разглобяване.
— Как така, не могат да ме разглобяват!
— Ха-ха! — изскърца той. — Ти си мислиш! А сега казвай, що криеш, лигав мерзавецо!
— Как те викат? — попитах.
— Класустрон Фридрак.
— Класустрон Фридрак, кажи ми в какво ме обвиняват?
— В слепенячество — беше светкавичният отговор. — За това ще ти бъде наложено главното наказание. По-нататък: в намерение да ни продадеш, в шпионаж в полза на Калта, в светотатствен план да вдигнеш ръка на Негова Индуктивност — това достатъчно ли ти е, лайнян слепеняко? Признаваш ли се за виновен?
— Ама ти наистина ли си ми адвокат? — усъмних се аз. — Защото говориш като прокурор или следовател.
— Аз съм твоят защитник.
— Добре тогава. Не се признавам за виновен по нито едно от обвиненията.
— Трески ще хвърчат от теб, да знаеш! — изрева той.
Като видях що за адвокат имах, замълчах. На другия ден ме заведоха на разпит. Не признах нищо, въпреки че съдията — ако изобщо е възможна някаква градация — се изхвърляше повече и от вчерашния адвокат; ту крещеше, ту избухваше в тенекиен смях, ту ми обясняваше спокойно, че по-скоро той ще, започне да диша, отколкото аз да избегна великолепническата справедливост.
На следващия разпит присъствуваше някакво високопоставено лице, ако се съди по броя на светещите в него лампи… Изминаха още четири дни. Най-зле бях с яденето. Трябваше да се задоволя с колана на панталона си — накисвах го във водата, която ми донасяха веднъж на ден — пазачът държеше съда с водата далече от себе си, сякаш беше отрова.
След седмица коланът се свърши, но за мой късмет имах високи обувки от козя кожа; техните езици бяха най-вкусното нещо, което изядох в този затвор.
Сутринта на осмия ден двама пазачи ми наредиха да се подготвя. Натовариха ме в камионетката и под охрана ме закараха в Железния дворец, седалището на Калкулатора. По великолепните неръждаеми стълби, през украсените с катодни лампи зали ме заведоха в една голяма стая без прозорци. Пазачите излязоха и ме оставиха в нея сам. Посред стаята висеше черна завеса, окачена на тавана, гънките й закриваха централната квадратна част на стаята. Изведнъж загърмя някакъв глас, който сякаш излизаше през тръби от желязно подземие:
— Жалък слепеняко! Удари последният ти час. Казвай какво предпочиташ: дъска за кълцане, костотрошачка или свредло машина?