Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
По този начин всеки човек, разкрит, вписан в регистрите, положил клетва, се чувствуваше сам и може би се страхуваше от себеподобните си повече, отколкото от роботите — роботите не бяха длъжни да стават агенти на тайната полиция, а хората бяха агенти до един. Така електронното чудовище ни поробваше, държейки в шах всички, да, всички, защото именно моите другари по съдба бяха натрошили моята ракета и пак те — това научих от устата на алебардиста — бяха направили същото с другите ракети.
Изчадие на ада! — цял треперех от яд и възмущение. Не му стига, че прави хората предатели, не му стига, че Отделът му е изпращал за негово удобство все нови и нови хора, ами отгоре на това те са били обличани още на Земята в най-добрата, най-качествената неръждаема екипировка! Дали все още в редиците на ламаринените туловища имаше поне един робот? Съмнявах се. Сега вече разбирах усърдието, с което преследваха хората. Тъй като самите те са хора, трябвало е — като новооглашени великолепници — да бъдат по роботи от истинските роботи. Ето откъде идваше демонстрираната от моя адвокат бясна омраза. Ето откъде произлизаше подлият опит на първия човек, когото разкрих, да ме предаде. Ах, какъв демонизъм в бобините и релетата, каква електронна стратегия!
Тайната беше разкрита — но каква полза от това? Незабавно щяха да ме хвърлят в подземията по заповед на Калкулатора — твърде отдавна хората се подчиняват на военната дисциплина, твърде дълго те са демонстрирали неискрената си преданост към нея и този електронен Велзевул, нали са се отучили дори да говорят като хората!
Какво да правя? Да се промъкна в двореца? Щура идея. Но имах ли друг изход? Чудовищна картина: град, заобиколен с гробища на разпадналите се в ръжда отряди на Калкулатора, а той продължава да господствува, по-силен от когато и да било, по-самоуверен от всякога, защото Земята системно му доставя нови и нови попълнения! Направо да се побъркаш! Колкото по-дълго размишлявах, толкова по-добре разбирах, че дори това откритие, което несъмнено са направили и много други преди мен, с нищо не променя положението. Сам човек нищо не би могъл да направи, а всеки опит да се доверя някому ще бъде посрещнат с предателство; естествено, предателят ще разчита на повишение, на специалното благоволение на машината… „Свети Електрици — мислех си, — той действително е гений!“ Като си разсъждавах така, забелязах, че и аз самият на места леко архаизирам речта си, че и аз съм се заразил от общата напаст, че започвам да приемам като нещо естествено вида на железните марионетки, а човешкото лице ми се струва голо, грозно, неприлично… слепеняшко. „Мили боже, май се побърквам — а другите отдавна са перкулясали — помощ!“
След прекараната в мрачни размисли нощ отидох в центъра на града, купих в един магазин за трийсет ферклоса най-острия сатър, който имаха, и след като изчаках да се свечери, се промъкнах в голямата градина около двореца на Калкулатора. Скрих се в храстите, измъкнах се от желязната си броня с помощта на клещите и отвертката и на пръсти, бос, безшумно се изкачих на първия етаж по водосточната тръба. Прозорецът беше отворен. По коридора с глухо дрънчене се разхождаше насам-натам пазачът. Изчаках го да се обърне с гръб към мен и да закрачи към другия край на коридора, скочих вътре, изтичах до най-близката врата и тихо влязох. Не ме усети.
Намирах се в същата голяма зала, в която чух гласа на Калкулатора. Беше тъмно. Дръпнах завесата. Калкулаторът със светещите като очи индикатори стигаше до тавана. Встрани проблясваше бяла ивица. Там някаква врата не беше затворена добре. Приближих се на пръсти и затаих дъх.
Отвътре Калкулаторът изглеждаше като стаичка във второкласен хотел. В дъното имаше огнеупорна каса с открехната врата и връзка ключове в ключалката. Зад бюрото, отрупано с папки и документи, седеше възрастен, сух мъж в сив костюм, с черни наръкавници, каквито използуват канцеларските чиновници, и запълваше страница след страница някакви формуляри. До лакътя му димеше чаша чай, а в чинийката бяха поставени две-три бисквити. Все така на пръсти влязох и затворих вратата зад себе си.