Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Той ме вмъкна вътре почти насила. Поведе ме нагоре по стълбите, дрънкайки като кречетало с тенекиения си глас:
— Поклонници се стичат отвсякъде… Няма великолепник, който да не иска да види кондензаторните провлочници на Негова Индуктивност… Отсам, ваша милост… в тези покои, заповядайте… тук е салонът… тук гостната… Ама сигурно сте изтощен, ваша милост… прахът скърца в сглобките ви… Извинете, ей сегичка да се освежите ще донеса необходимото…
Той затрополи по стълбите и докато се оглеждах в доста тъмната стая, мебелирана с железен гардероб и също такова легло, се върна с масльонка, бутилка сидол и парцал. Остави всичко на масата и каза с по-тих и някак си поверителен тон:
— Като почистиш естеството си… заповядай, ваша милост… За благородните персони като ваша милост винаги имам сладички, мънички сюрпризчета… ще полудуваш…
Най-после излезе, блещейки фотоклетките си. Като нямаше какво друго да правя, смазах се и си излъсках корпуса със сидола. После забелязах, че стопанинът е оставил на масата изписан лист, който приличаше на ресторантско меню. „Заведение II категория“ — прочетох най-отгоре.
„Слепеняшко дете. обезглавяване 8 феркл.
Също, с говор 10 феркл.
Също. плачещо 11 феркл.
Също. раздирателно 14 феркл.
Животни:
Секирсна содомия, един брой 6 феркл.
Забавно кълцане 8 феркл.
Също, теле мъниче 8 феркл.“
Нищо не разбрах, ала по гърба ми запълзяха мравки, когато от съседната стая се донесе неописуем трясък, като че ли живеещият зад стената робот се опитваше да направи на трески квартирата си. Косата ми настръхна. До гуша ми дойде! Постарах се да не дрънча и звъня и се измъкнах от този ужасяващ вертеп на улицата. Едва когато се отдалечих достатъчно, въздъхнах облекчено. „Но какво ще правя сега, клетият аз?“ — окайвах се сам. Застанах до група роботи, които играеха на зарове, като се преструвах на уличен запалянко. Все още не знаех с какво се занимават великолепниците. Бих могъл да се вмъкна пак в редиците на алебардистите, но там щях да огранича свободата на действията си, а опасността да ме разкрият беше голяма.
Блъсках си главата и вървях без цел. Изведнъж видях на пейката един робот да грее на слънце старите си тенекии. Беше си закрил главата с вестник. На първата страница беше отпечатано стихотворение, което започваше с думите: „Великолепник извратеник съм.“ Не знам какво следваше по-нататък. Полека-лека се завърза разговор. Казах, че идвам от съседния град Содомазия. Старият робот излезе изключително сърдечен. Почти веднага ме покани в дома си.
— Защо ще се влачиш по разни ханове, странноприемници, защо ще се разправяш с ханджии… Я ела у дома. За мен е чест, благодетелю, да прекрачиш моя праг. Радостта ще влезе заедно с твоята достойна особа под моя скромен покрив.
Не можех да откажа, съгласих се, поканата дори беше добре дошла за мен. Новият ми познат живееше в собствена къща, през две улици. Веднага ме заведе в стаята за гости.
— Щом идваш от път, кой знае що прах си нагълтал — каза.
Пак се появи масльонка, сидол и парцал. Вече знаех и какво ще каже, роботите не се отличаваха с особено сложна психика.
— Като се освежиш, заповядай в салона… ще поиграем заедно…
Той излезе и затвори вратата. Не пипнах масльонката и сидола, а само проверих в огледалото състоянието на грима си. Начерних си зъбите и донякъде обезпокоен от перспективата за неизвестната игра, след около четвърт час тъкмо тръгвах надолу, когато от вътрешността на къщата долетя протяжен, остър шум. Този път не можех да избягам току-така. Слизах по стълбите сред такъв грохот, сякаш някой сечеше на трески желязно трупче. Атмосферата в салона беше нагорещена. Съблечен до железния корпус, хазаинът посичаше със странен по форма сатър сложена на масата кукла.
— Заповядай, заповядай, гостенино! Можеш, ваша милост, да си направиш удоволствието, като видиш сметката на това туловище — като ме видя, той спря да сече и посочи друга, по-малка кукла на пода.
Приближих се до нея, а тя седна, отвори очи и започна да повтаря със слабо гласче:
— Господине — аз съм дете невинно — пожали ме — господине — аз съм дете невинно — пожали ме…
Хазаинът ми подаде секира, подобна на алебарда, но с по-къса дръжка.
— Е, уважаеми гостенино, забрави грижите, забрави тъгата — режи смело!
— Ама аз… не обичам деца… — обясних смутено.
Той се втрещи.