Чиракът на прогонващия духове

В горния край на уличката ме чакаше някой. Беше момичето на име Алис и отново стоеше в сянката на дърветата, сякаш слънчевата светлина не й харесваше.

- Можеш да си вземеш ябълка и сладкиш - предложих й.

За моя изненада тя поклати глава.

- В момента не съм гладна - отвърна. - Но има нещо, което наистина искам. Нужно ми е да спазиш обещанието си. Трябва ми помощ.

Свих рамене. Обещанието си е обещание и добре си спомнях, че съм го дал. Така че какво друго можех да направя, освен да удържа на думата си?

- Кажи ми какво искаш и ще направя всичко по силите си - отвърнах.

Лицето й отново светна в наистина широка усмивка. Тя носеше черна рокля и имаше остри обувки, но онази усмивка някак ме накара да забравя всичко това. И въпреки това следващите й думи ме разтревожиха и доста развалиха остатъка от деня.

- Няма да ти кажа сега - рече тя. - Ще ти кажа тази вечер, със сигурност, точно когато слънцето залезе. Ела при мен, когато чуеш камбаната на Стария Грегъри.

Чух камбаната точно преди залез-слънце и със свито сърце заслизах надолу по хълма към кръга от върби, където пътеките се пресичаха. Не ми се струваше правилно тя да звъни така с камбаната. Не и ако нямаше работа за Прогонващия духове, но някак се съмнявах в това.

Далече отгоре последните лъчи на слънцето къпеха билата на възвишенията в слабо оранжево сияние, но отдолу сред полета беше сиво и пълно със сенки.

Потръпнах, когато видях момичето, защото то дърпаше въжето само с една ръка и въпреки това караше езиците на голямата камбана да танцуват буйно. Въпреки тънките си ръце и тясната талия тя сигурно беше много силна.

Тя спря да звъни веднага щом показах лицето си, и опря ръце на хълбоците си, докато клоните продължаваха да се поклащат и тресат над главите ни. В продължение на цяла вечност просто се гледахме втренчено, докато погледът ми беше привлечен надолу към една кошница в краката и. Вътре имаше нещо, покрито с черна кърпа.

Тя повдигна кошницата и я протегна към мен.

- Какво е това? - попитах.

- Това е за теб, за да можеш да спазиш обещанието си.

Приех я, но не се чувствах много щастлив. Любопитен, посегнах вътре да повдигна черната кърпа.

- Не, остави я - изсъска Алис с остра нотка в гласа. - Не оставяй въздуха да стигне до тях, иначе ще се развалят.

- Какво са? - попитах. Ставаше все по-тъмно с всяка минута и започвах да се изнервям.

- Просто кексчета.

- Много ти благодаря - казах.

- Не са за теб - рече тя с лека усмивка, играеща в ъгълчетата на устатата й. - Тези сладкиши са за Старата Майка Молкин.

Устата ми пресъхна, а по гръбнака ми пробяга мразовита тръпка. Майка Молкин, живата вещица, която Прогонващия духове държеше в една яма в градината си.

- Не мисля, че това ще се хареса на господин Грегъри - отбелязах. -Той ми каза да стоя далече от нея.