Чиракът на прогонващия духове

Обратно в хижата на Прогонващия духове започнах да се тревожа, но колкото повече мислех за това, толкова по-неясни бяха мислите ми. Знаех какво щеше да каже Прогонващия духове. Щеше да изхвърли кек-счетата и да ми изнесе дълъг урок за вещиците и проблемите с момичетата, които носят островърхи обувки.

Той не беше тук, така че тази възможност отпадаше. Две неща ме накараха да навляза в тъмнината на източната градина, където той държеше вещиците. Първото бе обещанието ми към Алис.

„Никога не давай обещание, което не си подготвен да спазиш“ - винаги ми казваше татко. Така че нямах голям избор. Той ме беше научил да отличавам правилното от погрешното и само защото бях чирак на Прогонващия духове, не означаваше да променям всичките си навици.

Второ, не одобрявах една старица да бъде държана като затворничка в дупка в земята. Да причиниш това на мъртва вещица ми се струваше разумно, но не и на жива. Помня как се запитах какво ли ужасно престъпление беше извършила, за да заслужи това.

Какво лошо можеше да има просто да й дам три кексчета? Малко утеха от семейството й срещу студа и влагата - това беше всичко. Прогонващия духове ми беше казал да се доверявам на инстинктите си и след като съпоставих ползите и вредите, почувствах, че постъпвам правилно.

Единственият проблем беше, че трябваше да занеса кексчетата сам, в полунощ. Дотогава вече става доста тъмно, особено ако няма луна.

Приближих се до източната градина, носейки кошницата. Беше тъмно, но съвсем не толкова тъмно, колкото бях очаквал. Първо, зрението ми винаги е било доста остро нощем. Мама винаги се оправя добре в тъмното и мисля, че съм го наследил от нея. И второ, нощта беше безоблачна и лунната светлина ми помагаше да си проправям път.

Когато навлязох сред дърветата, изведнъж стана по-студено и потръпнах. Докато стигна до първия гроб, онзи с каменния бордюр и тринайсетте решетки, вече чувствах още по-силен студ. Точно там беше погребана първата вещица. Тя беше немощна, с малко сили или така беше казал Прогонващия духове. Тук нямаше нужда да се тревожа, казах си, опитвайки се с всички сили да го повярвам.

Да реша да дам кексчетата на Майка Молкин посред бял ден беше едно, но сега, долу в градината, когато наближаваше полунощ, вече не бях толкова сигурен. Прогонващия духове ми беше казал да стоя надалече след мръкнало. Беше ме предупредил неведнъж, така че това трябва да беше важно правило, което аз сега нарушавах.

Чуваха се всевъзможни слаби звуци. Шумоленето и потрепването вероятно не беше нищо особено, просто малки създания, които бях обезпокоил, отдръпващи се от пътя ми, но ми напомниха, че нямах право да бъда тук.

Прогонващия духове ми беше казал, че другите две вещици са на двайсетина крачки по-нататък, затова отброих стъпките си внимателно. Те ме отведоха до втори гроб, който беше досущ като първия. Приближих се, просто за да се уверя. Имаше решетки и се виждаше земята точно под тях, силно отъпкана пръст без дори едно-единствено стръкче трева. Тази вещица беше мъртва, но все още беше опасна. Тя беше онази, която беше погребана надолу с главата. Това означаваше, че петите и бяха някъде точно под пръстта.

Когато се вгледах в гроба, ми се стори, че видях нещо да се размърд-ва. Беше нещо като потрепване; вероятно просто плод на въображението ми или може би някакво малко животно - мишка или невестулка, или нещо подобно. Продължих бързо нататък. Ами ако е било пръст от крак?