Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Аз лично не съм такъв човек, че домат примерно да ям някъде си само защото е български. Като видя обаче друг да прави нещо подобно, разбирам го и му съчувствам. Преди години четох една книжка и веднага си спомних Михалис. Описваше си мъките българин, комунист. Не му харесало у нас навремето и успял да додрапа до Съветския съюз. Това била страната на мечтите му, отечеството на неговите идеи. Щастливец, ще речеш. Обаче там нещо не го одобрили, съмнителен им се сторил и го засилили в болшевишки лагер. Даже не и в Сибир, а отвъд Сибир — в Колима. Дъното на света и на живота. Температурата — минус петдесет градуса, само камъни, лед, замръзнали рудници и смърт, смърт, смърт — на всяка крачка. Но нашето момче устискало, не умряло за два-три месеца от глад, бой и студ, както мнозина се докарвали. Издържало и дори до кухнята се докопало. И там малко му просветнало пред очите.

А в кухнята, представи си, наше буре стои, с надпис „България“. Празно буре от доматено пюре. Умът ми не го побира къде се е търкаляло то, по какви пътища е минало, че да стигне до края на света?! Но и такова чудо става, защото руското лагерно ведомство обширно, триж по-голямо от Европа, милиони хора живеят в него — защо и за българска салца да не се намери място. А като му докривеело много на нашия човек и като нямало началство наблизо, качвал се той на бурето и сядал отгоре му с кръстосани крака. „Не ме закачайте сега! — викал на лагерните си другари. — Сега аз съм си в България, на нейна територия се намирам и за нищо друго не искам да знам!“ И мога да си представя какво е минавало под стиснатите му клепачи — слънчевите наши долини, горите ни весели, мили лица и прочие, всичко, дето бил зарязал, че да гони Михаля. Толкова му трябва на човека, кога иска да отлети към любимите краища — на едного половин квадратен метър буре, на друг, като Михалис, и един стипчив лимон му стигаше…

Заварих аз оная привечер приятеля си, че премита дюкяна и се готви да заключва. Разбрахме се да идем у Парашкевов. Напълни Михалис кесия с ядки, купих аз по път от една кръчма шише с вино — да се почерпим. Влизаме ние в двора, качваме се към чардачето, а Парашкевов изхвръкна отвътре бледен и тревожен.

— Момчета, момчета! — стиска ни ръцете като никой друг път. — Десет минути да се бяхме забавили, сам щях да ви търся!

— Какво е станало бе, бай Коста? — пита Михалис.

— Много ми трябвате — трескаво приказва Парашкевов. — Не сега. Утре на вас ще разчитам! Елате, елате да ви кажа.

Тръгнахме след него към кухнята и аз пак питам в движение:

— Да няма нещо лошо?