Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Современная русская и зарубежная проза » Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
Балкански грешник (Разказите на един авантюрист) - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:

Това е роман за вездесъщия балкански човек. Изповедта на героя разкрива наниз от авантюри и крушения, от надежди и горчивини. Гонен от буйните си страсти, замесен в измами и престъпления, той се мята из балканските земи, но където и да попадне, се слива напълно с облика на средата, приема идентичността на приютилия го народ. В България името му е Димитър Попов, в Гърция вече е Димитриос Папас, в Турция – Демир Папазоглу, в Сърбия – Димитар Попович, в Румъния – Думитре Попеску. Пет имена смених – казва той, - но сърцето ми е едно и неделимо. Нищо не съм изчегъртал от него, нито от мозъка си. Живота си на парчета не деля. И освен че съм българин, аз до ден днешен съм и грък, и турчин, и сърбин, и румънец едновременно.
1 ... 21 22 23 24 25 26 27 28 29 ... 250
Перейти на страницу:

Иначе в Пазарджик почти нямаше къща да не отглежда лимоново дръвче. В каче, като стайно цвете. Баба Ана и мама също се грижеха за лимон. Зиме-лете в коридора стоеше, до джамлъка — на светло и топло. Торяха го, листата му миеха — и той цъфтеше, връзваше и зрееше. Мама се радваше на плодовете му като на малки деца. И зрели те си оставаха въззеленички, дебелокори, ама като ценност се пазеха вкъщи. На Великден стържеха от тях в козунаците…

Такъв лимон обаче Михалис нивга нямаше да вкуси. Само гръцките признаваше той, жълти като жълтици. Баща му в сандъчета ги получаваше, увити в книжки. Вземе Михалис един, развие го, сложи настрана книжката внимателно, а лимона опипва, гали го, милува го като момина гърда. После почне да го мирише, вдъхва му аромата, с нос ще го изпие. Ей тъй — играе си. И най-сетне го допре с устни, сякаш го целува, па отхапе лекичко единия му край и кара поред. Виждам аз, че му е кисело, ама той не се издава, не криви лице, дъвче, смучи, докато от лимона не остане ни коричка, ни семчица. Целия го изяде.

— Ей, Михо — викам му аз, — тоя лимон много ти хареса бе! На шекер ти се стори. Ама и гръцко лайно да беше, пак щеше да ти се услади.

— Вярно! — смее се Михалис. — И лайно да беше, щеше да ми се услади!

Не ми слушай ти неприличните думи и непристойности. Цапнат съм аз понякога в устата, но онова нещо го казвах на Михалис не от злина или проклетия. И той ме разбираше, не се ядосваше. Даже умиление ли, респект ли — и аз не знам как да го нарека — изпитвах, като гледах как това момче люби старото си отечество. Ех, да бе знаял горкият каква съдба му се пише в Гърция един ден…

Аз лично не съм такъв човек, че домат примерно да ям някъде си само защото е български. Като видя обаче друг да прави нещо подобно, разбирам го и му съчувствам. Преди години четох една книжка и веднага си спомних Михалис. Описваше си мъките българин, комунист. Не му харесало у нас навремето и успял да додрапа до Съветския съюз. Това била страната на мечтите му, отечеството на неговите идеи. Щастливец, ще речеш. Обаче там нещо не го одобрили, съмнителен им се сторил и го засилили в болшевишки лагер. Даже не и в Сибир, а отвъд Сибир — в Колима. Дъното на света и на живота. Температурата — минус петдесет градуса, само камъни, лед, замръзнали рудници и смърт, смърт, смърт — на всяка крачка. Но нашето момче устискало, не умряло за два-три месеца от глад, бой и студ, както мнозина се докарвали. Издържало и дори до кухнята се докопало. И там малко му просветнало пред очите.

А в кухнята, представи си, наше буре стои, с надпис „България“. Празно буре от доматено пюре. Умът ми не го побира къде се е търкаляло то, по какви пътища е минало, че да стигне до края на света?! Но и такова чудо става, защото руското лагерно ведомство обширно, триж по-голямо от Европа, милиони хора живеят в него — защо и за българска салца да не се намери място. А като му докривеело много на нашия човек и като нямало началство наблизо, качвал се той на бурето и сядал отгоре му с кръстосани крака. „Не ме закачайте сега! — викал на лагерните си другари. — Сега аз съм си в България, на нейна територия се намирам и за нищо друго не искам да знам!“ И мога да си представя какво е минавало под стиснатите му клепачи — слънчевите наши долини, горите ни весели, мили лица и прочие, всичко, дето бил зарязал, че да гони Михаля. Толкова му трябва на човека, кога иска да отлети към любимите краища — на едного половин квадратен метър буре, на друг, като Михалис, и един стипчив лимон му стигаше…

Заварих аз оная привечер приятеля си, че премита дюкяна и се готви да заключва. Разбрахме се да идем у Парашкевов. Напълни Михалис кесия с ядки, купих аз по път от една кръчма шише с вино — да се почерпим. Влизаме ние в двора, качваме се към чардачето, а Парашкевов изхвръкна отвътре бледен и тревожен.

— Момчета, момчета! — стиска ни ръцете като никой друг път. — Десет минути да се бяхме забавили, сам щях да ви търся!

— Какво е станало бе, бай Коста? — пита Михалис.

— Много ми трябвате — трескаво приказва Парашкевов. — Не сега. Утре на вас ще разчитам! Елате, елате да ви кажа.

Тръгнахме след него към кухнята и аз пак питам в движение:

— Да няма нещо лошо?

1 ... 21 22 23 24 25 26 27 28 29 ... 250
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)