Душегубеца

— Защо? — попита го Ребека.

— И аз не знам точно, но в него има нещо странно — Бартоломю взе ръката на дъщеря си в своите. — Аз съм кръчмар, Ребека. Всеки ден работя с хора. Някога пък бях Божи служител, а свещеникът винаги си остава свещеник — той въздъхна. — Хората казват, че си ясновидка. Някога аз също притежавах подобна дарба. Разбира се, виденията ми не бяха точни като твоите — Бартоломю отпусна ръце, — но въпреки това усещам, че у Фрогмор има нещо гнило. Този човек не ти желае доброто, дъще.

По този въпрос девойката беше напълно съгласна с баща си и с готовност се вслуша в думите му. Освен това съзнанието й беше изпълнено с мисли за Сен Клер, но за съжаление пътниците, които се отбиваха в „Сребърният дракон“, не можеха да й кажат нищо за него. След като я предупреди за Фрогмор, самият Бартоломю гледаше да стои далеч от енорийската църква и изобщо не криеше неприязънта си към новия пастор. Клиентите му обаче изобщо не бяха съгласни с него и ентусиазирано се застъпваха за Фрогмор, който според тях бил добре дошло разнообразие в сравнение със скучния, размъкнат и разсеян Бейнс.

Може би тъкмо сквернословията на кръчмаря станаха причина за лошия му късмет или поне така твърдяха слуховете. Една вечер една от грамадните бъчви в пивоварната се разцепи, разливайки скъпоценното си съдържание, наводнявайки помещението и причинявайки много щети. На следващата вечер пък се запали конюшнята. Конете, за щастие, бяха спасени, но чувалите с овес и трици изгоряха в пламъците и Бартоломю се принуди да купува нова стока в момент, в който цените бяха се вдигнали до небето.

Ребека също беше застигната от лош късмет. Една сутрин девойката отиде в конюшнята при Минет. Обикновено тя нахранваше кончето, а после се изкачваше по стълбата и сядаше в плевника, където се беше крил Сен Клер. Йезуитът, разбира се, се беше постарал да не оставя никакви следи от престоя си, но Ребека затваряше очи и си представяше, че любимият й още е там. Онази сутрин обаче девойката не се качи по стълбата. Когато влезе в конюшнята, тя завари Минет да лежи на една страна в сламата, хълбоците й лъщяха от пот, а дишането й беше учестено и накъсано. Бартоломю повика конския доктор Фърнивъл, но въпреки огромния си опит и завидните си умения той не можа да помогне.

— Явно има треска — каза лечителят, улавяйки ръцете на Ребека. — Единственото, което мога да сторя, е да облекча до известна степен мъките й.

До вечерта Минет беше мъртва, а трупът й бе натоварен на една каруца и откаран при касапите. Независимо от усилията на Бартоломю Ребека беше безутешна. Девойката ля сълзи почти през цялата нощ и продължи да оплаква кончето си през целия следващ ден. Тя положи големи усилия да потисне мъката си, намирайки си работа из кръчмата, но късно следобед й дойде твърде много и въпреки че старицата Уайът беше изчезнала преди дни, Ребека се запъти към колибата й. Струваше й се, че болката й може да намалее, ако просто посети мястото, където беше живяла една от малкото й приятелки.