Душегубеца

— Да — отвърна баща й. — Купър и хората му ще го накарат да проговори и ако йезуитът спомене името ти, те ще се върнат за теб. Ще те отпратя още утре, дъще. Имам приятели в Кенилуърт, Уорикшър. Сега обаче трябва да си изядеш вечерята и да си изпиеш виното. Аз пък ще се връщам на работа — на прага на стаята той спря и се обърна. — Обичаш ли ме, Ребека?

— Повече от живота!

— Не ме забравяй!

Девойката искаше да го попита какво е имал предвид с тези думи, но Бартоломю вече беше затворил вратата след себе си и шумът от отдалечаващите му се стъпки вече заглъхваше. Ребека усети аромата на месото в подноса, така че се приближи и започна да се храни. Едва когато привърши, си даде сметка, че баща й сигурно е сложил някакво приспивателно в храната й. Изведнъж се почувства ужасно уморена и последното, което си спомняше, беше как се е покатерила върху леглото си.

На следващата сутрин девойката беше грубо разбудена.

— Мистрес, мистрес! Най-добре слезте долу!

Ребека седна в леглото си. Главата й още тежеше, а в устата й се долавяше вкусът на виното и на месото, които беше погълнала предишната вечер.

— Какво има, Питър?

— Снощи баща ви излезе и още не се е върнал! Всички сме се събрали в салона и умуваме какво се е случило. Бартоломю Ленъкс никога досега не е правил подобно нещо!

Ребека се измъкна от леглото, нареди на Питър да я остави сама, след което бързо се изми и облече. Когато слезе в салона, завари слугите насядали около масата. Огънят в камината не беше запален, а подът не беше пометен.

— Решихме да изчакаме, мистрес. Баща ви не се върна, а вие спахте до късно…

— Но къде може да е отишъл? С коня си ли излезе?

Питър поклати глава.

— Слезе в салона към шест часа и си взе наметалото и тояжката. Каза, че има да свърши някаква работа.

— А не е ли възможно просто да е останал да пренощува някъде другаде? — извика Луси с безсрамна усмивка на уста.

— Баща ми никога не би направил подобно нещо! — тросна й се Ребека, която вече се беше разтревожила не на шега. Бартоломю сигурно беше отишъл при Фрогмор. — Питър, на теб разчитам да се погрижиш за кръчмата както би го направил татко. Почисти камината и нареди на слугите да оправят салона!

— Тук заповядва баща ти, а не ти! — ухили й се подигравателно Луси.

Ребека се спусна към слугинята и я зашлеви през устата.

— Вън! — изсъска девойката. — Това е кръчмата на баща ми, а аз съм негова дъщеря и твоята наглост вече ми дойде до гуша!

Долната устна на Луси затрепери.

— Аз не исках…

— Напротив, искаше! — отвърна й рязко Ребека. — Не ме карай да продължавам, защото мога да ти кажа още много неща! Освен че си нагла, ти си и мързелива! Баща ми трябваше да се отърве от теб много отдавна! — девойката се разкъсваше между гнева и страха си, но въпреки това изобщо не съжаляваше за това, което беше направила. — Сега излизам! — извика тя. — Отивам да потърся баща си! Когато се върна, очаквам да ви заваря заети с работа! Ако ли не — по-добре си събирайте багажа още сега!