Джулиет гола
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вергил Немчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джулиет гола». Краткое содержание книги:
Тя прочете имейла втори път, после трети път и подрани с разходката навън за кафе. Нужно й бе да помисли. Или по-скоро имаше нужда да престане да мисли за нещата, за които мислеше, за да може изобщо да помисли за нещо друго днес; а най-вече, повече дори отколкото за Тъкър Кроу и объркания му живот, тя мислеше за това как „Голата“ бе отровила атмосферата в нейния дом.
Предната вечер Дънкан се прибра късно, миришещ на алкохол, а на въпроса й как бе минал денят му, отговори едносрично и дори рязко. После бързо заспа, а тя остана да лежи будна, слушайки хъркането му, изпълнена с неприязън. На всеки човек се случва от време на време да не харесва партньора си. Тя лежа будна дълги часове в тъмното, питайки се дали изобщо някога го е харесвала. Дали наистина щеше да е по-лошо, ако бе изживяла всички тези години сама? Защо непременно трябваше да има и друг човек в стаята, докато се храни, гледа телевизия или спи? Партньорът трябва да обозначава успех — щом дели кревата с някого, значи се е доказала способна в нещо, не е ли така? Способна на нещо? Но сега връзката й сякаш обозначаваше провал, а не успех. Двамата с Дънкан бяха заедно, защото се бяха оказали последните двама за отбор, а тя се чувстваше по-добра в играта.
— Здравей, красавице — каза Франко, барманът в кафенето.
— Здравей — отвърна тя. — Обичайното, моля.
Щеше ли да я поздрави със „Здравей, красавице“, ако не я биваше в играта, така да се каже? Или влагаше твърде много в евтиното обръщение, което този мъж вероятно използваше по двайсет пъти на ден?
— По колко пъти на ден казваш това? — попита тя. — Любопитно ми е.
— Честно ли?
— Честно.
— Само веднъж.
Тя се изсмя, а той се престори на обиден.
— Не знаеш какви хора идват тук — каза Франко. — Мога да кажа „Здравей, красавице“ на жени, които изглеждат като майка ми или като баба ми. Правил съм го. Но не е забавно. Затова го пазя за теб — най-младата ми клиентка.
Най-младата му клиентка! Нима всичко се свеждаше до географски обстоятелства? Поне в този град това можеше да бъде вярно. Франко нямаше да изрече същата фраза, ако кафенето му се намираше в Лондон или Манчестър, а тя нямаше да се лута като сомнамбул в продължение на петнайсет години през връзката си с Дънкан, ако живееше в Бирмингам или Единбург. Гулнес представляваше вятър и море, и старост, и миризмата на пържено, която висеше във въздуха дори когато никой нищо не пържеше, и будките за сладолед, които изглеждаха затворени дори когато пред тях се редяха хора… И миналото. 1964 година, „Ролинг Стоунс“, умрялата акула и щастливите излетници. Все някой трябваше да живее тук. Защо да не бъде тя?
По обратния път към работата си спомни, че днес е четвъртък, а в четвъртък на рецепцията работи Мойра. Мойра беше „приятел“ на музея и беше убедена, че бездетността на Ани е причинена от някаква липса, която обаче беше лечима. Тя вероятно беше права, но не в смисъла, в който си мислеше. Намесата на Мойра по въпроса беше дошла без предишен разговор или повод и явно бе провокирана най-вече от възрастта на Ани, а не от някакъв неин копнеж, споделен пред тази почти непозната жена. Ани мразеше четвъртъците.
Днес беше целина. Мойра, жизнена старица на около осемдесет, с деликатна глава с лилаво боядисана коса, стоеше пред нея с дебела връзка от зеленчука.
— Здрасти — каза Ани.
— Трябват ти листата. Така де, на него му трябват.
— Благодаря ти.
— Имаш ли блендер?
— Мисля, че да.
— Пасирай листата и го накарай да ги изпие.
— А за мен? Няма ли да има чайче, семена или плодове, накиснати в мляко?
— Вече опитахме всичко върху тебе. Така че причината трябва да е у него.
Всъщност Мойра бе права. Причината бе у него. Ползваше презерватив.
— Ще го опитам довечера.
— Ако го опиташ довечера, трябва да опиташ всичко, нали се сещаш? Пие го наведнъж и се качвате горе.
— Тогава ще го опитам в събота вечер.
Боже мой. Защо издаваше пред тази жена сексуалния им график?
— Значи е от съботните мъже, а?
— Имам да свърша малко работа.
— Не е срамно.
— Не ме е срам.
Но, разбира се, я беше срам. Беше я срам от очевидната монотонност и я беше срам от неспособността й да каже на старата вещица къде да се дене.
— О, Алън. Рядко идваш насам.
Мойра говореше на възрастен мъж на седемдесет и няколко, който, изглежда, бе облякъл и палто, и шлифер, както и два-три шала. Той стискаше в ръката си буркан, в който имаше нещо като развалено мариновано лукче, плуващо в мътен оцет.