Джулиет гола
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вергил Немчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джулиет гола». Краткое содержание книги:
Но какво да му каже, ако не пише за акулското око? Той вече бе прочел всичко, което тя имаше да каже за музиката му, а не можеше да го бомбардира с въпроси, защото чувстваше, че направи ли това, той повече няма да се обади. Не бе тя човекът, който да води кореспонденция с Тъкър Кроу. Нито знаеше достатъчно, нито умееше достатъчно. Просто нямаше да й отговори.
Трябваше да съчини любезно писмо до Тери Джаксън — общинския съветник, в чиято глава се бе пръкнала тъпата идея за изложба, посветена на 1964 година, но не можеше да се съсредоточи. Отново отвори имейла до Тъкър.
{Откъде се появи „Джулиет“? Знаеш ли? Чел ли си „Хроники“ — автобиографията на Боб Дилън? Там пише как някой, може би продуцент, му казал, че им трябва песен като „tasters of War“ (тази ли беше?), за да завършат албума — това е през осемдесетте.}
Но не можа да си спомни името на албума, а не помнеше и какво бе отвърнал Дилън, когато продуцентът, чието име не помнеше, бе поискал от Дилън песен като песента, която не помнеше, за да довърши който там албум беше. Тя изтри последната част, която иначе представляваше интересна тема за изследване. Ако беше Дънкан, щеше да знае всички тези неща и всъщност Дънкан трябваше да е този, който пише на Тъкър, само дето Тъкър нямаше да иска да знае за него. А тя, разбира се, все още не бе казала на Дънкан какво бе открила в пощенската си кутия и не желаеше да го направи.
След това разбра, че не й трябва да знае за Дилън. Тя просто използваше една книга, за да илюстрира идеята си така, както правят учените.
{Откъде се появи „Джулиет“? Знаеш ли? И какво се случва с тези места? Дали просто буренясват и се скриват? Или човек може отново да ги открие някой ден? Съжалявам, ако звуча прекалено натрапчиво, а и се зарекох да не те бомбардирам с въпроси. Ако поискаш да видиш снимки на моята умряла акула, обади се. С толкова мога да се отплатя.
Между другото, когато се прибрах у дома снощи, зачетох „Никълъс Никълби“ в твоя чест.}
Това последно изречение не беше ли прекалено тайнствено? Дано да не беше. Във всеки случай беше истина. Този път тя кликна върху „изпрати“, преди да се разколебае.
Глава 6
Не бе проблем, мислеше си Дънкан, че двамата с Ани никога не се бяха обичали. Тяхното беше брак по сметка и до този момент функционираше прекрасно — приятелите им бяха съпоставили старателно интересите и характерите им и преценката им се бе оказала точна. Той никога не бе изпитвал желание да си тръгне, както две свързани парчета от пъзела не се дърпат едно от друго. Ако човек си представи парчета от пъзел с чувства, то може да си представи и техните мисли: „Тук ще си стоя. Къде да ходя?“. А ако дойде друго парче от пъзела, предлагащо своите ушенца и устенца, за да съблазни едно от парчетата и да го откъсне от другото, то с лекота ще устои на такава съблазън. „Виж какво“, ще каже обектът на прелъстителното желание. „Ти си парче от телефонна будка, а аз съм лицето на Мария Стюарт. Няма да си паснем“. И толкова.
Сега обаче започваше да се пита дали пъзелът е уместна метафора за отношенията между мъжете и жените — не вземаше под внимание онази опакост на човешката природа и ината непременно да се хванеш с някого, макар да не си пасвате. Хората не се интересуват от специфични ъгли и форми, нито от телефонни будки и Мария Стюарт. Техните мотиви не произтичат от безукорни разумни съждения, а от очи, усти, усмивки, настроения, гърди, рамене, задници, остроумие, приятност, чар, романтични спомени и всякакви други неща, които правят невъзможни правите ръбове.
Освен това парчетата на пъзела не преливат от страсти. Хората могат със страст да се занимават с пъзели, но самите пъзели са доста порядъчни, дори би могло да се каже — равнодушни. А Дънкан подозираше, че страстта е част от това да бъдеш човек. Той я ценеше в музиката, в книгите и в телевизионните филми: Тъкър Кроу беше страстен човек, Тони Сопрано — също. Но в собствения си живот никога не бе отдавал нужното на страстта и ето че сега си плащаше за това, влюбвайки се по никое време. По-късно си зададе въпроса, дали това не бе ефектът от слушането на „Джулиет гола“ — може би албумът го бе събудил, бе раздрусал някаква част от него, която отдавна спеше. Той определено бе станал по-чувствителен, откакто чу албума за първи път — от време на време нещо го свиваше отвътре или пък безпричинно се просълзяваше.