Възмездие
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Assassin's Creed #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-240-2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Възмездие». Краткое содержание книги:
Лондон, 1735 г. Хайтам Кенуей е сръчен във фехтовката още от дете. В навечерието на неговия десети рожден ден домът му е нападнат. Баща му е убит, а сестра му отвлечена. В тази нощ Хайтам прави единственото, което може в опит да ги защити… той отнема живот за първи път.
Воден от жаждата си за отмъщение, Кенуей тръгва по пътя на възмездието. Заобиколен от предателства, конспирации и интриги, той се озовава в центъра на вековната битка между асасините и тамплиерите.
„Орденът на асасините: Възмездие“ проследява живота на Хайтам Кенуей от неговото детство в Англия до превръщането му в смъртоносен боец.
Писмото бе адресирано до бакалницата в Петрус. Стигнахме малък площад с фонтан, засенчен от кестенови дървета, и помолихме една разтреперана жена да ни упъти. Другите ни заобикаляха отдалеч, докато тя ни сочеше посоката, а после се отдалечи бързо, забила поглед в обувките си. След малко завързахме конете пред магазина и влязохме вътре. Единственият клиент ни погледна и реши да напазарува по-късно. С Реджиналд се спогледахме озадачено. Аз огледах магазина. По трите стени чак до тавана се редяха дървени рафтове, пълни с буркани и завързани с канап пакети. Зад високия тезгях в дъното стоеше собственикът, препасан с престилка. Усмивката под гъстите му мустаци угасна като изтляла свещ още щом видя кои сме.
Вляво от мен имаше стълба за по-високите рафтове. Върху нея седеше момче на около десет години — очевидно синът на собственика. Той едва не се препъна, спускайки се по стълбата. Застана мирно в средата на магазина и зачака нареждания.
— Добър ден, господа — поздрави бакалинът на немски. — Явно сте яздили дълго. Необходими са ви провизии за из път? — Той посочи тезгяха. — Или искате да се освежите? С питие?
Помаха на момчето.
— Кристоф, забрави ли какво повеляват добрите обноски? Поеми палтата на господа.
Пред тезгяха имаше три високи стола и бакалинът ги посочи.
— Седнете, моля.
Погледнах отново Реджиналд, видях, че се кани да приеме поканата на бакалина, и го спрях.
— Не, благодаря — казах. — С приятеля ми няма да се застояваме. — Забелязах как раменете на Реджиналд се отпускат разочаровано, но той не продума. — Искаме само информация.
По лицето на бакалина се изписа подозрение.
— Да? — рече предпазливо.
— Търсим един човек. Казва се Дигуид. Джак Дигуид. Познавате ли го?
Той поклати глава.
— Не сте го виждали? — настоях аз.
Той пак поклати глава.
— Хайтам… — обади се Реджиналд, сякаш прочел мислите ми.
Не му обърнах внимание.
— Сигурен ли сте? — попитах.
— Да, сър — отвърна бакалинът.
Мустаците му трепнаха нервно. Преглътна тежко. Стиснах зъби. Преди другите да помръднат, измъкнах сабята си и я опрях под брадичката на Кристоф. Момчето ахна, надигна се на пръсти и очите му се завъртяха в орбитите, щом острието притисна гърлото му. Не свалях поглед от бакалина.
— Хайтам… — повтори Реджиналд.
— Не се бъркай, Реджиналд — отсякох и се обърнах към бакалина: — Писмата до Дигуид се изпращат на този адрес. Питам те още веднъж. Къде е той?
— Господине! — примоли се бакалинът, втренчен в Кристоф, който издаваше глухи звуци, сякаш не успява да преглътне. — Не наранявайте сина ми.
Молбата му не срещна разбиране.
— Къде е той? — повторих.
— Господине! — изхленчи бакалинът и преплете умолително пръсти. — Не мога да ви кажа.
Аз притиснах сабята по-силно към гърлото на Кристоф и бях възнаграден с жаловито стенание. С крайчеца на окото си забелязах как момчето се надигна още по-високо на пръсти и усетих, но не видях смущението на Реджиналд до мен. През цялото време очите ми останаха приковани в лицето на бакалина.
— Моля ви, господине, умолявам ви! — изрече припряно той, протегнал ръце, сякаш крепи много крехко стъкло. — Не мога да ви кажа. Предупредиха ме да не казвам.
— Аха — рекох аз. — Кой? Кой те предупреди? Той ли? Дигуид?
— Не, господине — отвърна бакалинът. — Не съм виждал господин Дигуид от няколко седмици. Беше… беше друг, но не мога да ви кажа… не мога да ви кажа кой. Тези… тези мъже не се шегуваха…
— Нали разбираш, че и аз не се шегувам? — усмихнах се. — Разликата между мен и тях е, че тях ги няма, а аз съм тук. Кажи ми! Колко бяха, кои бяха и какво те питаха?
Очите му отскочиха от мен към Кристоф, който, макар да се държеше смело, стоически и да проявяваше сила на духа, каквато се надявам и моят син — ако имам син — да притежава, не се сдържа и изхлипа. Бакалинът явно не издържа и взе решение. Мустаците му потрепераха още веднъж и той заговори бързо, сипейки думите като порой:
— Бяха тук, господине. Преди час. Двама мъже с дълги черни палта и червени униформи на британски войници.
Влязоха в магазина също като вас и попитаха къде е господин Дигуид. Казах им, господине, без да се замисля, и лицата им станаха много сериозни. Предупредиха ме, че и други ще дойдат да ме разпитват за господин Дигуид. Казаха ми да отричам, че го познавам. Заплашиха да ме убият, ако не ги послушам и ги издам.