Възмездие
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Assassin's Creed #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-240-2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Възмездие». Краткое содержание книги:
Лондон, 1735 г. Хайтам Кенуей е сръчен във фехтовката още от дете. В навечерието на неговия десети рожден ден домът му е нападнат. Баща му е убит, а сестра му отвлечена. В тази нощ Хайтам прави единственото, което може в опит да ги защити… той отнема живот за първи път.
Воден от жаждата си за отмъщение, Кенуей тръгва по пътя на възмездието. Заобиколен от предателства, конспирации и интриги, той се озовава в центъра на вековната битка между асасините и тамплиерите.
„Орденът на асасините: Възмездие“ проследява живота на Хайтам Кенуей от неговото детство в Англия до превръщането му в смъртоносен боец.
Не, само когато говореше за Предците.
Понякога Реджиналд се надсмиваше над емоционалните изблици. Смяташе ги за слабост. Когато заговореше за Първата цивилизация обаче, звучеше като фанатик.
II
Ще пренощуваме в щабквартирата в Прага. Седя в аскетичната стая със сиви каменни стени и усещам бремето на хилядите години тамплиерска история.
Мислите ми се насочват към къщата на Куин Ане Скуеър, където мама се бе върнала. Господин Симпкин ни уведомяваше как напредва строителството; Реджиналд следеше работата дори когато скитахме из Европа, издирвайки Дигуид и Джени. (Да, Реджиналд има право. Фактът, че не успяхме да открием Дигуид, не ми дава мира, но почти никога не се замислям за Джени.)
Един ден Симпкин ни извести, че домакинството се е пренесло от Блумсбъри на Куин Ане Скуеър — там, където му е мястото. Тогава аз си спомних стените с дървена ламперия на родния ми дом и открих, че си представям живо и хората в него — особено мама. Но, разбира се, си представях майката, под чиито грижи бях отрасъл, която грееше, ярка като слънцето и дважди по-топла, в чийто скут бях познал съвършеното щастие. Обичта ми към татко бе пламенна, по-силна може би, но към мама беше по-чиста. Боготворях татко, възхищавах му се толкова искрено, че понякога се чувствах като джудже до него. Това усещане предизвикваше и тревога — дали ще успея да последвам примера му, дали ще оправдая надеждите му, как ще израсна в огромната сянка, която хвърляше той.
Мама не ме изпълваше с несигурност, а само с чувство за уют, привързаност и закрила. А и тя беше красавица. Харесваше ми, когато ме сравняваха с татко, защото той беше неповторим, но кажеха ли, че приличам на мама, значи имаха предвид, че съм красив. За Джени, естествено, казваха: „Ще разбие няколко сърца“, или „Мъжете ще се бият за нея“. Говореха за битки и конфликти. Мама описваха другояче. Нейната красота беше нежна, майчинска, грижовна; не предизвикваше страхопочитание, а топлота и възхищение.
Аз, разбира се, не познавам майката на Джени, Каролайн Скот, но съм си изградил представа за нея — че е „като Джени“ и е запленила татко с външния си вид, както Джени заслепяваше ухажорите си.
Мама обаче беше съвсем различна жена. Била невзрачната Теса Стивънсън-Оукли, когато срещнала татко. Така поне казваше тя: „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“. На мен не ми звучеше правдоподобно, но няма значение. Татко се преместил в Лондон, пристигнал сам, без прислуга, но с достатъчно голяма кесия да си я осигури. Когато наел къща от богатия й собственик, дъщеря му предложила на татко да му помогне да си намери свой дом, както и да му намери прислуга. Дъщерята, разбира се, била „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“.
Мама е намеквала веднъж-дваж, че семейството й не останало доволно от връзката им; ние наистина не виждахме никога роднините й тя посвети цялата си енергия на нас и до онази ужасна нощ човекът, средоточие на вниманието и на безкрайната й безусловна обич, бяха аз.
Последния път обаче, когато я видях, от тази жена нямаше и помен. Спомням си сега тази наша среща и като на живо си представям подозрението в погледа й, подозрение, граничещо с презрение. Убивайки мъжа, който щеше да я убие, аз се бях променил в очите й. Вече не бях момчето, присядащо в скута й.
Бях убиец.
20 юни 1747 година
На път за Лондон препрочетох стар дневник. Защо? Интуиция, предполагам. Някакво подсъзнателно предчувствие… или съмнение.
Каквото и да е, когато препрочетох какво съм написал на 10 декември 1735 година, веднага разбрах какво трябва да направя, когато се върна в Англия.
2–3 юли 1747 година
Днес беше службата, а също и… добре, ще обясня.
След опелото оставих Реджиналд да разговаря с господин Симпкин на стълбите пред параклиса. Господин Симпкин ме помоли да подпиша няколко документа. След смъртта на мама семейното състояние беше мое. С раболепна усмивка той ми каза, че се надява да остана доволен от начина, по който е управлявал семейните дела досега. Аз кимнах, усмихнах се, отговорих уклончиво, обясних, че искам да се усамотя, и се измъкнах, уж да се отдам на размишления.
Тръгнах нехайно по главната улица, отбягвайки колелата на файтоните, които вдигаха фонтани от кал и конски тор. Проправях си път през тълпата — месари в окървавени кожени престилки, уличници и перачки. Но не се разхождах напосоки. В никакъв случай.