Възмездие
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Assassin's Creed #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-240-2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Възмездие». Краткое содержание книги:
Лондон, 1735 г. Хайтам Кенуей е сръчен във фехтовката още от дете. В навечерието на неговия десети рожден ден домът му е нападнат. Баща му е убит, а сестра му отвлечена. В тази нощ Хайтам прави единственото, което може в опит да ги защити… той отнема живот за първи път.
Воден от жаждата си за отмъщение, Кенуей тръгва по пътя на възмездието. Заобиколен от предателства, конспирации и интриги, той се озовава в центъра на вековната битка между асасините и тамплиерите.
„Орденът на асасините: Възмездие“ проследява живота на Хайтам Кенуей от неговото детство в Англия до превръщането му в смъртоносен боец.
Хрумна ми нещо.
— Защо им е трябвал?
Тя ме погледна объркано.
— Той дори не беше в къщата, когато ни нападнаха — продължих аз. — Нахлуха без чужда помощ. Отведоха Джени, убиха татко. Защо им е трябвал Дигуид?
— Не знам, господин Хайтам — отвърна тя. — Наистина не знам.
Погледнах я. Чувствах се изтощен. Преди, докато чаках да падне нощта врях и кипях от гняв, подклаждан от спомена за предателството на Дигуид, за съучастничеството на Бети.
Исках да е невинна. Повече от всичко исках да е флиртувала с другиго от домакинството. А ако е била любовница на Дигуид, исках да не е знаела за предателството му. Исках да е невинна, защото, ако беше виновна, трябваше да я убия. Ако е могла да спре кръвопролитието, но не го е спряла, заслужаваше да умре. Така беше… така бе справедливо. Причина и следствие. Око за око. Вярвам в това. Зъб за зъб. Това е моето кредо. Начин да си пробиваш път през живота, начин, който има смисъл. Дори когато самият живот изглежда безсмислен. Начин да въдворяваш порядък в хаоса.
Сега обаче не изпитвах никакво желание да я убия.
— Къде е той? — попитах тихо.
— Не знам, господин Хайтам. — Гласът й потрепери уплашено. — За последно го видях призори в деня, когато избяга.
— Кой още знае, че сте били любовници?
— Никой — отвърна тя. — Бяхме много дискретни.
— Само дето оставяхте обувките си на видно място.
Очите й просветнаха студено.
— Малцина имат навика да надничат през ключалките.
Не продумах.
— А сега какво, господин Хайтам? — попита предизвикателно тя.
— Заслужаваш да те убия, Бети — отвърнах лаконично и вглеждайки се в очите й, разбрах как проумява, че наистина съм способен да изпълня заплахата си, ако пожелая.
Проплака.
Аз станах.
— Онази нощ взе твърде много жертви. Няма да се срещнем повече. Понеже си служила дълги години на семейството ми и си се грижила за мен, ти подарявам живота и те оставям със срама ти. Сбогом.
14 юли 1747 година
I
От две седмици не съм попълвал дневника си и се събра много за разказване. Ще започна от нощта, когато посетих Бети.
След разговора с нея се върнах в пансиона, поспах дълбоко няколко часа, станах, облякох се, взех файтон и се върнах пред къщата й. Наредих на кочияша да спре на известно разстояние, достатъчно близо да виждам, но без да предизвиквам подозрение, и докато той дремеше, благодарен за отдиха, аз седях и наблюдавах през прозорчето. Чаках. Какво? Не бях сигурен. Ала отново се доверявах на инстинкта.
И за пореден път той не сгреши. Скоро след зазоряване Бети излезе.
Освободих кочияша, последвах я пеша и разбира се, тя влезе в пощенския клон на Ломбард Стрийт. Появи се след няколко минути и пое обратно по улицата, където тълпата скоро я погълна.
Проследих я с поглед. Не чувствах нищо — нито желание да я настигна и да й прережа предателското гърло, нито повей от някогашната привързаност, която изпитвах към нея. Нищичко.
Застанал под съседния безистен, наблюдавах как светът се върти и пропъждах просяците и уличните търговци с бастуна си. Чаках почти час, докато…
Да, той се появи най-после — разносвачът с камбанката и чантата, пълна с писма. Отблъснах се от стената и размахвайки бастуна, тръгнах след него. Приближавах се бавно, докато той сви в странична уличка, където нямаше много пешеходци, и аз съзрях своя шанс.
След миг бях коленичил до окървавения, изпаднал в несвяст пощальон и преглеждах съдържанието на чантата му. Намерих бързо плика, адресиран до Джак Дигуид. Прочетох писмото — Бети му казваше колко го обича и как съм разбрал за връзката им. Дотук всичко ми беше известно. Но аз не се интересувах толкова от съдържанието на писмото, колкото от местоназначението му, отбелязано върху плика — Шварцвалд, Петрус. Петрус беше малко градче недалеч от Фрайбург.
След двуседмично пътуване с Реджиналд зърнахме градчето в далечината — шепа къщи, сгушени в долчинка сред зелени поля и гори. Това се случи тази сутрин.
Влязохме в Петрус по пладне, мръсни и изморени от пътуването. Яздехме бавно из лабиринта от тесни улички. Местните ни поглеждаха — от тротоарите или от прозорците — и бързо затваряха вратите на къщите си или спускаха завесите. Ние носехме смърт и известно време мислех, че те някак си го усещат или просто са плашливи. Не знаех обаче, че днес не сме първите странници, галопиращи през града. Хората вече бяха уплашени.