Възмездие

Реджиналд се намести неспокойно върху седлото.

— Значи „да“. Щеше да го убиеш?

— Точно така, Реджиналд. Щях да го убия.

Възцари се мълчание. Аз огледах нов къс земя, после следващия.

— Откога кредото ни позволява да убиваме невинни? — попита Реджиналд.

Изсумтях.

— Ти си ме учил да убивам, Реджиналд, но това не ти дава право да определяш кого да убивам и с каква цел.

— Учех те да си мъж на честта. Преподавах ти кодекса на честта.

— Помня как преди години и ти се опита да раздадеш правосъдие пред „Уайтс“. Спазваше ли тогава принципите на честта?

Поруменя ли наистина? Със сигурност се помести смутено върху коня.

— Онзи мъж беше крадец — отсече.

— Мъжете, които търся, са убийци, Реджиналд.

— Въпреки това — отвърна раздразнено той — ревностният стремеж навярно замъглява преценката ти.

Отново изсумтях презрително.

— Кой го казва! Съобразено ли е твоето увлечение по Предците с тамплиерската политика?

— Разбира се.

— Нима? Сигурен ли си, че не пренебрегваш другите си задължения в негова полза? Пишеш ли писма, попълваш ли дневника си, четеш ли напоследък, Реджиналд?

— Достатъчно — отвърна възмутено той.

— Имам предвид четива, които не са свързани с Предците — уточних.

— Сега съм тук, нали? — възкликна той с вид на почервенял дебелак, комуто са сервирали развалено месо за вечеря.

В този момент съзрях тънка панделка дим да се вие над гората.

— Реджиналд, виждам пушек сред дърветата, вероятно е от колибата. Да вървим натам.

Преди да довърша, забелязах движение сред елховата горичка пред нас. От нея изскочи ездач и препусна към най-далечния хълм на хоризонта.

— Гледай, Реджинад! Натам! Виждаш ли го?

Нагласих телескопа. Ездачът беше с гръб към нас, разбира се, но ми се стори, че различавам ушите му. Бях сигурен, че е Остроухия.

— Виждам един мъж, Хайтам, но къде, е вторият? — попита Реджиналд.

Дръпнах юздата на коня си и отвърнах:

— В колибата, Реджиналд. Хайде!