Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
Искреността ми я кара да примигне.
— Милорд Гилдфорд казва, че не е достатъчно да бъде херцог, и ако не е крал, тогава явно не може да бъде съпруг на кралицата.
— Той ме оставя? — питам стъписано.
Тя се изчервява, съзнавайки, че това е ужасно оскърбление. Отново се снишава в реверанс и остава така, забила поглед в пода.
Отново ме обзема яростната решителност, която сега разпознавам като силата на Бог, действащ чрез мен. Той ми дава сила. Дава ми яснота. Обръщам се към чичо си Хенри Фицалан, графа на Аръндел, застанал до мен:
— Моля, отидете при милорд съпруга ми и му кажете, че неговата кралица заповядва той да остане в двора — казвам през зъби. — И съобщете на нейна светлост майка му, че очаквам и нея тук. Никой от тях не може да си тръгне без позволение. Те знаят това.
Той ми се покланя и излиза от стаята. Оглеждам другите лордове: някои от тях крият усмивките си. Зная, че ще бъда посрамена от кръвта, която ще се просмуче и ще изцапа роклята ми, ако не отида веднага в нужника. Поглеждам Катрин за помощ, а в отговор тя ме поглежда неразбиращо. Няма представа какво да прави.
— Не съм добре — казвам. — Отивам в личните си покои.
Всички се отпускат на колене и аз минавам покрай тях, следвана от дамите си. Едва мога да си стоя на краката от болката в корема, и вървя със странна походка, промъквайки се с едното рамо напред, като се опитвам да не позволя на кръвта да се процеди, но се заставям да стигна до кралските покои и не заплаквам от болка и ярост, докато вратата не се затваря и не оставам сама.
Никога не съм кървила толкова обилно.
— Тровят ме — прошепвам на камериерката си, докато тя изнася окървавените парчета плат и водата с цвят на ръжда. — Нещо ужасно се е объркало.
Тя ме поглежда със зяпнала уста. Не знае какво да прави. Внезапно се е оказала на служба при кралицата на Англия, а сега ѝ казвам, че ме убиват. Никой не знае какво да прави.
Тауър
Лондон, юли 1553 г.
Вместо да се подобрява, положението се влошава. Моят девер, греховно красивият Робърт Дъдли, не е успял да арестува принцеса Мери — или лейди Мери, както следва да я наричаме сега всички. Той препуска из цял Норфолк, сменяйки постоянно конете, за да е сигурен, че никой няма да ѝ помогне: но не я е задържал.
Половината лордове ми казват, че тя със сигурност ще избяга в Испания, а това трябва да се предотврати на всяка цена, защото тя ще ни нападне с папистка армия, за наша собствена гибел и вечно проклятие над цяла Англия. Другата половина казват, че трябва да ѝ бъде позволено да замине, така че да е във вечно изгнание и да няма кой да поведе бунт срещу мен. Вместо някое от тези две неща обаче тя прави именно онова, което е най-лошо за нас, онова, което никой не е предвидил, че една жена може да направи: издига знамето си в големия си замък в Кенингхол, пише на членовете на моя съвет и им заявява, че е законната кралица и че ще бъдат помилвани за измяната си, ако незабавно я допуснат в Лондон, за да заеме престола.
Това е най-лошото нещо за праведната кауза на реформацията. Зная, че Бог не иска тя да заеме трона, и че всичките ѝ обещания, че ще разреши всички вероизповедания и няма да натрапва ереста си на добрите християни на Англия, които толкова наскоро видяха светлината, са част от дяволското дело за отхвърляне на всичко, в което Катрин Пар вярваше, което Едуард постигна и което се заклех да продължа. Принцеса Мери не бива да върне страната към Рим и да унищожи шанса ни да създадем кралство от праведници. Длъжна съм пред Бог да ѝ се противопоставя, затова настоявам някой да събере армия и да отиде да я залови. Ако трябва да бъде затворена в Тауър за измяна, така да бъде. Тя имаше всички шансове да постигне добро разбиране на Словото Божие: учеше с Катрин Пар, точно както и аз, но упорстваше в заблудата си. Ако я заловим и съветът заяви, че тя трябва да умре за държавна измяна, измяна срещу мен, така да бъде. Ще намеря куража да я изпратя, и нея, и всички еретици, на ешафода. Няма да бъда слаба брънка в могъщата армия на Бог. Аз съм призвана, избрана съм, ще понеса страданието като добър войник на Иисус Христос, няма да се покажа недостойна, след като съм избрана.
Прекарвам часове на колене в покоите си, сестра ми Катрин коленичи до мен, докато се моля за напътствие, а сестра ми Мери — до нея. Катрин не е постигнала духовно единение със светците. Виждам, че дреме и я смушквам с лакът в ребрата, а тя се сепва и казва: „Амин“. Няма значение. Трябва да бъда непоколебима и вярна. Катрин е моя другарка и моя сестра. Може да спи, точно както Свети Петър спял, докато Иисус страдал духом: дори така ще правя стъпка след стъпка към ореола на святост.