Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Саша отпи от чая, за да се успокои.

— След това Нереза се изправи, дрехите й се свлякоха от тялото. Той я желаеше безумно. Знам, че написа името си – не видях какво надраска, но знам, че беше името му. То прогори пергамента, изплю кръв и пушек. Кръвта по­черня като пушека, пушекът беше червен като кръвта. После…

Тя притвори за миг очи, отпи бавно от чая.

— После пушекът се нави на кълбо като змията и се плъзна в раната на гърлото му. Той издаде страховит звук, тялото му потрепери, изви се по невъзможен начин и ста­ята се разтресе толкова силно, че аз паднах. Но той про­дължаваше да седи.

Тя се наведе към него, облиза кръвта от гърлото му. Раната се затвори – остана белег, но се затвори. И затвори каквото бе влязло в него. Тя има знак тук. – Саша допря ръка до сърцето си. – Символ в тъмночервено. Прилеп с глава на змия. Кълна се, че помръдна, когато тя извеждаше мъжа от стаята, че разпери криле. Полетя над главата ми, изкрещя името ми, спусна се към мен. И се събудих.

Райли посегна и я хвана за ръката.

— По-добре пийни нещо по-силно.

— Не, чаят е достатъчен. Тя не знаеше какво съм видяла

— сигурна съм в това. Беше толкова заета с мъжа, с онова, което искаше от него, и онова, което възнамеряваше да му направи, че изобщо не ме усети. А мъжът… той беше ома­ян – в пълния смисъл на думата.

— Значи, мъж? – зачуди се Сойер. – При това смъртен?

Саша отново потрепери.

— Не мисля, че беше точно смъртен, когато тя приклю­чи с него.

— Ясно. – Сойер кимна разбиращо. – Очевидно са склю­чили някаква сделка. Подписали са договор.

— Тя му е показала кои сме и какви сме – продължи Дойл, – Един смъртен може да пътува незабелязано. Шпи­онин?

— Или друг вид оръжие. – Бран плъзна длан по ръката на Саша, наля още чай в чашата й. – Както предсказа Са­ша.

— Тя му е направила магия – промърмори Аника. – Ако е невинен, трябва да му помогнем. Можеш ли да развалиш това, което му е направила?

— Не мога да кажа – отвърна Бран. – Не знам какво е използвала Нереза.

— Най-напред трябва да разберем кой е той. Ще го раз­познаеш ли, ако го видиш отново? – обърна се Сойер към Саша.

— И още как!

— Можеш ли да го нарисуваш? – попита Райли. – Ако направиш ясна скица, ще се обадя тук-там. Имам познати, които могат да организират разпознаване по рисунка. Току-виж ни излязъл късметът.

— Мога да го нарисувам – и него, и птицата, и стаята – всичко. Повярвайте ми, запечатало се е в главата ми.

— Ще ти донеса скицника.

Когато Сойер понечи да стане, Бран махна с ръка. Скицникът и моливите на Саша се появиха на масата.

—Пести време.

— Да, така е. – Сойер отново седна.

— Той изглеждаше преуспял, изискан. – Вече поуспо­коена, Саша се залови да скицира. – Не бих го нарекланевинен, макар че Аника е права, че е възможно и да е. Около метър и осемдесет, с атлетична фигура. Не като Дойл, но в добра форма. Още преди да пие от виното, в него имаше някакво напрежение, известна пресметливост в студения му поглед… Скулест, с квадратна челюст, прав нос, ясно очертана уста. Чуплива коса.