Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Как смееш да говориш така?! Ти си глупавият.
— Вместо да спорим, излез и погледни навън. Йошиока са се настървили за кръв — това е тяхната последна възможност. Правилата на двубоя няма да значат за тях нищо. Единственият начин въобще да спасят дома Йошиока е да убият Мусаши — всякак, както би било възможно. Не е тайна, че ще го нападнат всички наведнъж.
— Така ли? — измърка доволно Осуги. — Значи Мусаши непременно ще бъде убит… Нали така?
— Не съм толкова сигурен. Може да си доведе хора да му помогнат и тогава ще стане доста голяма битка. Много хора очакват това.
— Може да са прави, но все пак това ме дразни. Не може, след като толкова време го търсихме, просто да си седнем на ръцете и да оставим да го убие някой друг.
— Съгласен съм и ето какво съм намислил — отвърна възбудено Матахачи. — Ако идем там преди битката, можем да се представим на хората от Йошиока и да им разкажем заради какво преследваме Мусаши. Сигурен съм, че ще ни позволят да ударим поне веднъж трупа му. Тогава можем да вземем малко от косата или ръкава, или нещо подобно и с това да докажем на хората на село, че сме го убили. Нали това ще възстанови името ни?
— Добро хрумване е това, сине. Съмнявам се да има по-подходящ начин от този. — Явно забравила, че преди малко му предложи същото, Осуги изправи рамене и добави: — Това не само ще очисти нашето име, но и след смъртта на Мусаши Оцу ще е като риба на сухо.
Възстановил спокойствието на майка си, Матахачи изпита облекчение — но и жажда.
— Е, уредихме това. Сега има да почакаме няколко часа. Не мислиш ли да си пийнем малко саке преди вечеря?
— Хмм, добре. Накарай да донесат. И аз ще си пийна в чест на нашата наближаваща победа.
Матахачи опря ръце на коленете си и понечи да стане, но хвърли поглед настрани, премигна и остана така втренчен.
— Акеми! — извика той и се затича към прозорчето.
Момичето стоеше свито под едно дърво точно отпред, като виновно коте, което не е успяло навреме да се скрие. Тя го изгледа с невярващи очи и шумно си пое дъх.
— Матахачи, това ти ли си?
— Какво те води тук?
— О, отседнала съм на това място от известно време.
— Нямах представа. С Око ли сте?
— Не.
— Не живееш ли вече с нея?
— Не. Нали познаваш Гион Тоджи?
— Чувал съм за него.
— Той и майка избягаха заедно.
Камбанката й подрънна, когато тя вдигна ръкав, за да скрие сълзите си.
Дървото хвърляше леко синкава сянка; тилът, нежната длан, всичко в нея изглеждаше много по-различно, отколкото у онази Акеми, която Матахачи си спомняше. Момичешкото очарование, което така го пленяваше в Ибуки и разсейваше мрачните му мисли в Йомоги, вече бе изчезнало.
— Матахачи — обади се подозрително Осуги, — с кого говориш там?
— Едно момиче, за което ти бях казвал преди. Дъщерята на Око.
— Тя ли? Какво е правила, да не е подслушвала?
Матахачи се извърна и разгорещено възкликна:
— Защо все правиш прибързани изводи? И тя е отседнала тук. Просто случайно минава покрай прозореца. Нали така, Акеми?
— Да, не съм и сънувала, че може да сте тук, макар веднъж да видях някакво момиче на име Оцу.
— Говори ли с нея?
— Всъщност — не, но по-късно почнах да се чудя, не беше ли това момичето, за което ти беше сгоден.
— Да.
— Така си и мислех. Майка ми много ядове ти създаде, а?
Матахачи се направи, че не е чул въпроса.
— Още ли не си омъжена? Виждаш ми се някак променена.
— След като ти си тръгна, майка направо ми вгорчи живота. Търпях я колкото можех по-дълго, понеже ми е майка. Миналата година обаче, докато бяхме в Сумийоши, избягах от нея.
— Тя ни съсипа живота и на двамата, а? Но ти само почакай и ще видиш. Накрая тя ще получи, каквото заслужава.
— Дори не ме е грижа какво ще стане с нея. Иска ми се само да зная какво ще правя отсега нататък.
— И с мен е така. Бъдещето не изглежда много светло. Ще ми се да си уредя сметките с Око, но навярно до края само ще си го мисля.
Докато двамата се оплакваха от затрудненията си, Осуги вече се бе заела със своите приготовления за път. Сега тя цъкна с език и остро каза:
— Матахачи! Защо стоиш там само да си бъбриш с човек, с когото нямаме нищо общо? Ела да ми помогнеш за вързопа!
— Да, майко.
— Довиждане, Матахачи. Пак ще се видим.
С притеснен и объркан вид, Акеми бързо се отдалечи.
Скоро някой запали лампа и се появи прислужницата с подноси за вечеря и сакето. Без да гледат сметката, майка и син си подадоха поставените на подноса между двамата чаши. Слугите, които един по един дойдоха да поднесат почитанията си, бяха последвани от самия стопанин на странноприемницата.
— Значи тази вечер заминавате? — попита той. — Хубаво беше да сте при нас така дълго. Съжалявам, че не можахме да ви окажем цялото внимание, което заслужавате. Надяваме се следващия път, когато дойдете в Киото, пак да ви видим.