Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Благодаря ви — отвърна Осуги. — Аз с радост може да дойда пак. Я да видим, от края на годината минаха, колко — три месеца?
— Да, горе-долу. Ще ни липсвате.
— Няма ли да пийнете с нас едно малко саке?
— Много мило от ваша страна, благодаря. Но доста необичайно е да се заминава през нощта. Какво ви накара да решите така?
— Да ви кажа право, много внезапно изникна една важна работа. Впрочем, случайно да имате карта на село Ичиджоджи?
— Я да се сетя — това е едно малко селище от другата страна на Ширакава, близо до върха Хиеи. Не ми се струва, че е добре да ходите там посред нощ. Доста пусто е и…
— Това няма значение — прекъсна го Матахачи. — Ще ни начертаете ли просто една карта, моля ви?
— С удоволствие. Един от прислужниците ми е родом оттам. Той веднага може да ми даде необходимите сведения. Ичиджоджи, знаете ли, не е много населено, но е доста разпръснато село.
Малко пийнал, Матахачи рязко каза:
— Не се тревожете къде сме тръгнали. Искаме само да знаем как да стигнем дотам.
— О, простете. Пригответе се спокойно за път.
Той потри раболепно ръце и с поклон се отдалечи към терасата.
В мига, в който се канеше да пристъпи в градината, към него дотичаха трима-четирима от служителите и началникът на прислугата възбудено попита:
— Не е ли минала оттук?
— Кой?
— Момичето, което беше настанено в задната стая.
— Е, и какво тя?
— Сигурен съм, че я виждах по-рано тази вечер, но когато погледнах в нейната стая и…
— Давай направо!
— Не можем да я намерим.
— Тъпак такъв! — извика стопанинът. По разяреното му лице нямаше и следа от мазното раболепие, което показа преди няколко мига. — Каква полза да търчите така наоколо, след като си е тръгнала? По вида й трябваше да се сетите, че нещо не е наред. Чакали сте цяла седмица, преди да проверите дали има пари? Как мога да върша работа с хора, които правят глупости като вас?
— Простете, господине. Стори ни се порядъчна.
— Е, сега е твърде късно. Най-добре вижте дали от стаите на другите гости не е изчезнало нещо. Ох, каква сбирщина от глупаци!
Той се понесе към предната страна на хана.
Осуги и Матахачи пиха още малко саке, после старицата премина на чай и посъветва сина си да направи същото.
— Само ще довърша каквото е останало — каза той и си наля още една чаша. — Не искам нищо за ядене.
— Не е добре да не се храниш. Вземи си поне малко ориз и туршия.
В градината и по коридорите тичаха служители и прислужници и размахваха фенерите си.
— Не изглежда да са я уловили — отбеляза Осуги. — Не исках да се меся и си замълчах пред стопанина, но не смяташ ли, че момичето, което търсят, е онова, с което ти по-рано говореше?
— Няма да се изненадам.
— Е, не може да се очаква много от някой, роден от майка като нейната. Защо за бога се държа с нея така приятелски?
— Някак ми е жал за момичето. Тежък живот е имала.
— Е, бъди внимателен и не се издавай, че я познаваш. Ако ханджията си помисли, че тя има нещо общо с нас, ще поиска да й платим сметката.
Матахачи си мислеше сега за други неща. Хвана се отзад за главата, излегна се и промърмори:
— Мога да я убия тази уличница! Пред очите ми е лицето й. Не Мусаши ме отклони от правия път. Око беше!
— Не бъда глупав! — смъмри го остро Осуги. — Да приемем, че беше убил Око — каква полза щеше да има от това за нашето семейно име? Никой в селото не я познава и не го е грижа за нея.
В два стопанинът излезе с един фенер на терасата и обяви часа.
Матахачи се протегна и попита:
— Хванахте ли момичето?
— Не, и помен няма от нея. — Мъжът въздъхна. — Хубава беше и слугите са си помислили, че дори да не може да плати сметката, можем да си върнем парите, като я накараме известно време да поживее тук — ако ме разбирате. За нещастие се оказа малко по-бърза от нас.
Матахачи седна на ръба на терасата и си завърза сандалите. След като почака една минута, той раздразнително извика:
— Майко, какво правиш там? Все ме юркаш, а в последния момент никога не си готова!
— Само почакай. Аз дадох ли ти кесията с пари, която нося в пътната си чанта, Матахачи? Платих сметката с монети от джоба, обаче парите за път бяха в кесията.
— Не съм я виждал.
— Ела тук за малко. Има листче с твоето име. Какво!… Я, дотам ли стигна! Пише… пише, че заради дългото си познанство с тебе се надявала да й простиш, че е взела на заем парите. На заем… на заем!
— Това е почеркът на Акеми.
Осуги се обърна към стопанина.