Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Вижте това! В случай, че вещ на някой гост бъде открадната, отговорност носите вие. Ще трябва да направите сега нещо.
— Така ли? — усмихна се мъжът широко. — Поначало случаят щеше да е такъв, но тъй като вие изглежда познавате момичето, боя се, че първо ще трябва да ви помоля да уредите сметката й.
Осуги замята диви погледи напред-назад и със запъване попита:
— З… за какво говорите? Че аз никога не съм виждала през живота си тази крадла. Матахачи! Стига си се моткал! Ако не тръгнем, ще пропеят петлите.
Смъртоносната клопка
Луната още бе високо в ранното утринно небе и от светлината й сенките на мъжете, които се качваха по стръмната планинска пътека, зловещо се кръстосваха. Катерещите се почувстваха само по-неспокойни от това.
— Не такова нещо очаквах — заяви един.
— Нито пък аз. Много познати лица ги няма. Бях сигурен, че ще сме сто и петдесет най-малко.
— А-ха. Не ми се видяха и наполовина толкова.
— Струва ми се, когато Гендзаемон пристигне с хората си, общо ще сме към седемдесет.
— Лоша работа. Домът Йошиока със сигурност не е, което беше по-рано.
— Кой го е грижа за тия, дето ги няма? — чу се от друга група мъже. — Сега, когато доджото е затворено, много хора трябва да мислят първо за прехраната си. Тук са най-гордите и най-верните. Това е по-важно от броя!
— Правилно! Ако тук имаше сто или двеста души, само щяха да си пречат.
— Ха-ха! Пак се правим на храбри. Помните ли Ренгеоин? Наоколо имаше двайсет души и все пак Мусаши се измъкна!
Връх Хиеи и останалите стръмни възвишения все още дълбоко спяха в гънките на облаците. Мъжете се бяха събрали на разклона на малък селски път, където едната страна водеше към върха на Хиеи, докато другата тръгваше към Ичиджоджи. Пътят беше стръмен, каменист и дълбоко насечен от пороите. Около най-забележимото нещо наоколо — един голям, прострял клони като грамаден чадър бор — се бяха събрали старшите ученици. Насядали по земята като плъзнали нощем раци, те обсъждаха разположението на местността.
— Пътят се разделя на три, тъй че въпросът е откъде ще дойде Мусаши. Най-добрият подход е да разделим хората на три отряда и да разположим по един на всеки изход. След това Генджиро и баща му може да останат тук с десетина от най-силните ни мъже — Миике, Уеда и останалите.
— Не, местността е много насечена, за да държим много хора на едно място. Трябва да ги разпръснем покрай трите пътя и да ги накараме да се скрият, докато Мусаши стигне до средата на склона. После може да нападнат отвсякъде едновременно.
Мъжете доста сновяха в различни посоки и техните движещи се сенки изглеждаха като нанизани на копията и дългите ножници. При все че бяха склонни да подценяват своя противник, между тях нямаше страхливци.
— Иде! — извика някой откъм външния край.
Сенките на мига замряха. Ледена тръпка мина по жилите на всеки един от самураите.
— Спокойно. Това е само Генджиро.
— Я, че той се вози на паланкин!
— Е, ами дете е!
Бавно приближаващите се фенери, които се поклащаха напред-назад на мразовитите ветрове откъм връх Хиеи, изглеждаха тъмни в сравнение с лъчите на луната.
Няколко минути по-късно Гендзаемон слезе от своя паланкин и обяви:
— Сега явно всички сме тук.
От следващият паланкин се появи Генджиро, тринадесетгодишно момче. Бащата и синът носеха силно пристегнати превръзки около главите и бяха повдигнали нависоко хакамите си.
Гендзаемон поръча на своя син да отиде под бора и да чака там. Момчето мълчаливо кимна, докато баща му насърчително го потупваше по главата, казвайки:
— Двубоят се провежда от твое име, но ще се бият учениците. Понеже си много малък да участваш, от теб не се иска нищо, освен да стоиш там и да гледаш.
Генджиро изтича право до дървото и зае там поза, вдървена и тържествена като на самурайска кукла на Момчешкия празник.
— Малко сме подранили — отбеляза Гендзаемон. — Има доста време, докато изгрее слънцето. — Затършува в пояса си и издърпа една дълга лула с голяма глава. — Някой да има огън? — попита нехайно, за да даде на другите да разберат, че е съвършено спокоен.
Някакъв мъж излезе напред и му каза:
— Преди да запалите, господине, не смятате ли, че ще е добре да решим как да разпределим хората?
— Да, струва ми се, така е. Дайте да ги разположим бързо, за да сме готови. Вие какво ще предложите?
— Тук до дървото оставяме един централен отряд. Останалите мъже се скриват на разстояние от двадесетина крачки от двете страни покрай трите пътя.
— Кои остават при дървото?
— Вие, аз и десетина други. Като останем тук, ще можем да пазим Генджиро и да сме готови да се включим, когато дадат знак, че Мусаши е пристигнал.