Сакатият бог

Все едно. Той, старият Плешивко, бездруго не забавляваше много добре. Всъщност беше най-досадният човек в цялото село, та за това бяха гласували да учи младите, щото младите им създават толкова много грижи, като им се пречкат в краката, и всички възрастни решиха, че трябва да им се говори, да им се набива в главите, докато не станат на буци и очите им не изпадат и не се търкулнат като топчета.

Но ония юмруци, с туфите косми. Това беше забавно. Птици можеха гнезда да си направят от тях. Тъй че Плешивко може би всъщност беше забавен, когато лицето му почервенееше и заподскачаше около стола си.

Леоман не беше по-добър. Беше просто скапаният късмет на Коураб, с всички тия лоши учители.

Помнеше деня, в който разплака майка си. Братята Гафан го дразнеха, не можеше да си спомни вече за какво, тъй че ги беше погнал, поотупа ги малко, а после с едно въже, дето го открадна от един кърпач, ги овърза всички, за глезените и китките, и четиримата, лицата им бяха като пръснати кратуни, и ги домъкна в къщата.

— Мамо! Сготви ги тия!

Грънтър Гафан беше дошъл да си прибере децата. Има наглостта да заплаши майката на Коураб и понеже баща му още беше на война, на Коураб му се падна да се разправя с кавгаджията със свинското лице. Но тя готвеше яхния в онова котле, пък и щом главата на Грънтър се напъха вътре, вече нямаше място за момчетата. Казваха, че миришел на лук седмици наред.

Разлятата вечеря разплака майка му. Така поне реши Коураб след време. Можеше и нещо друго да е било, а и да бяха принудени да бягат от родата на Грънтър, все едно, новите съседи не бяха по-добри. А деня, в който Грънтър взе, че пукна, какво пък, да беше мислил, а не да се пъха под оня фургон и това, че Коураб го изрита няколко пъти в главата, нямаше нищо общо с трагичната му кончина. Все едно, никой не харесваше Грънтър, макар че Коураб може би не трябваше да използва това в своя защита пред съда.

Тъй че за младия Коураб се падаха рудниците на жреца. Дялането на варовик не беше толкова лоша работа, освен когато камъните не премажеха хора или пък по-отдавнашните не си изкашляха дробовете — плискаха кръв навсякъде. И точно там започна да слуша историите, които разправяха хората. Да минава времето. И това беше грешка. Разбира се, ако не беше бунтът, сигурно все още щеше да е там, да го премаже камък или да си изкашля дробовете. А бунтът… е, точно това всъщност бе началото на собствения му бунт, който по-късно го отведе до по-големия. Само защото някои разправяха истории за свобода и за времето преди малазанците. Истории, които сигурно дори не бяха верни.

Леоман. Леоман от Вършачите. И Ша’ик, и Тоблакай. И всичките фанатици. И всичките трупове. Нищо добро нямаше във всичко това. „Когато вярваш на хора, дето разправят всичките тия лъжи.“

Адюнктата по-различна ли беше? Вече не беше сигурен. Не разбираше цялата тая работа да останели незасвидетелствани. Точно срещу това се беше борил през целия си живот.