Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„Но сега си имам глава — топка за ритане — и тя изгаря на слънцето. А на заранта всички ще сме свършили. Мъртви, и никой няма да е останал да види. Това ли искаше да каже? Но… какъв смисъл има в това?“
Беше се родил инат. Или поне така казваха всички. Може би това му носеше проблеми в живота, но Тар не беше от тия, които ще мислят за тях. Тук, тази нощ, инатът бе единственото, което му бе останало. Сержант на отделение морски пехотинци — никога не беше си и помислял, че може да стигне толкова далече. Не и с Фидлър, който се грижеше за всичко, за което трябваше да се грижи някой. Но Фид вече не водеше това отделение. „Вече е моето. Аз съм тоя, който ги води на плаца. Аз съм тоя, дето трябва да гледа как мрат като мухи на перваза.“
Смяташе да е последният, който ще падне — нали беше инат в края на краищата. Инат да натиска и да натиска, докато пробие.
Помнеше деня, в който се сформираха официално, в Ейрън. Помнеше бъркотията, недоверчивите погледи, злобния ропот. Непокорни, недоволни, на път да се разпаднат. И тогава дойдоха няколко от ветераните. Фидлър. Кътъл. Геслер, Сторми. И направиха каквото трябваше. „И точно тогава разбрах, че няма да мръдна от това. Бъди войник. Имах тях, от които да взимам пример, и това бе достатъчно.“
„Все още е. Трябва да е.“
„Фидлър е някъде напред. Кътъл е точно зад мен. Адюнктата ми е командир и тя ми опази живота толкова дълго. Иска още един преход, ще го получи. Никакви въпроси, никакво мърморене.“
Обърна се през рамо и изгледа навъсено отделението си.
— Първия, който падне, лично ще го прокълна в Тринайсетте Порти на Бездната. Ясен ли съм?
— Това си струва едно пиене — рече Кътъл.
Другите се разсмяха. Не беше кой знае какъв смях, но за Тар си бе съвсем добър. „Ще се справят тази нощ. След това няма да им искам и едно проклето нещо.“
„Освен ако не потрябва.“
Химбъл Тръп си беше избрал ново име. Шортхенд. Харесваше му. Старата фамилна линия на Тръп, е, братята му да си я задържат. Онова дълго, лигаво нещо, което го беше вързало за мястото, откъдето бе дошъл, и което той, ами, просто го беше клъцнал. Край. Всички говна, дето се лашкат на една страна, на другата страна, гнилата пъпна връв, която никой Тръмп не смееше да пипне. „Клъц. Край. Махна се.“
„Шортхенд3 да е, заради късите ми ръце, нали? Един проклет гигантски гущер ги взе. Не, момчета, честно. Гигантски гущер. Чаин Кемалета им викаха нещо там, но ние им викахме Пънчовците, зарад опашките им. Това беше още докато бях от тежките. Е, да, не приличам на тежък. Знам го. Но не просто големината те прави тежък. Всъщност знам, че един далхонийски тежък не е по-голям от жабок, а и по-хубав не е. Всичко е в отношението.“
„Виж само ония, дето теглят въжетата — ей ония, напред. Какво в името на Гуглата правят те, да теглят тия фургони? Все едно. Те са тежки и някой им каза: «Теглете тия фургони», и те го правят. Схващаш ли? Отношение.“
„Заковахме ги ония Пънчовци, да. Те замахнат високо, ние влезем ниско. Дадоха ни меча, ние им дадохме щита. Така стана. Вярно, няма да лъжа, малко от нас останаха. Превъзхождаха ни числено, много.“
„Тия дни ли? Тия дни работя за старши сержант лейтенант интендант Поурс. Току-що се върна да провери една пукната ос три фургона по-назад. Но скоро пак ще е с нас. Аз ли? Чакам отделението ни морска пехота, да пазят, да. Но се сбиха малко снощи, понаразяха се, но по-далече не стигнаха, щото никой няма сила да стигне по-далече, ако ме разбирате. Все пак трябваха им няколко шева и превръзки. Чакам ги всеки момент.“
„Та значи вече съм Шортхенд…“
Нещо твърдо като камък го фрасна в слепоочието.
Ракъл отпусна боздугана, а Стъл и Бестер извлякоха тялото настрана. Двайсетина от редовната пехота бяха видели боричкането и сега гледаха унило, докато минаваха — краката ги влачеха напред все едно, че бяха единствената част от телата им, която все още работеше.
Ракъл не беше готов да стане като тях. Гуглата да го вземе, не беше.
— Толкова с охраната — рече той.
— Млък! — изсъска му Бестер и кимна към редицата на влекачите. — Качвай се на фургона, Рик, но бавно и внимателно — ще усетят допълнителната тежест.
— Тия тъпаци отдавна вече не усещат нищо, Бест — изсумтя Ракъл.
Но се доближи крадешком до фургона, пресегна се, стъпи с единия крак на стъпенката и когато фургонът се изтъркаля напред, надигна другия от земята леко и бавно, както го искаше Бест.
Видя как Стъл се върна при Бестер и двамата се стопиха в тъмното.
3
Къса ръка. — Б.пр.