Крахът на титаните [bg]

— Моника — подхвана той, спря и се обърна с лице към нея, — ти надзърна ли в портфейла ми?

— Ти каза, че нямаш тайни — отговори тя и се изчерви силно.

Трябва да беше видяла изрезката от вестник с текста „Лейди Мод винаги се облича по последната мода.“

— Крайно невъзпитано от твоя страна — ядосано каза Валтер. Ядосваше се преди всичко на себе си. Не трябваше да пази тази обвиняваща снимка. Щом Моника можеше да разбере значението й, значи и други можеха. И тогава той щеше да бъде опозорен и изхвърлен от армията. Можеха да го обвинят в измяна и да го хвърлят в затвора или дори да го застрелят.

Постъпил беше глупаво. Но знаеше, че няма да изхвърли снимката. Само това имаше от Мод.

Моника положи длан на ръката му.

— Никога през живота си не съм правила подобно нещо и се срамувам. Но трябва да разбереш, че бях отчаяна. Валтер, бих могла да се влюбя в теб така лесно и знам, че и ти би могъл да ме обикнеш — виждам го в очите ти и в усмивката ти, когато ме видиш. А ти нищо не ми каза! — Тя се просълзи. — Това направо ме влудяваше.

— Съжалявам за това. — Валтер вече не беше ядосан. Моника беше минала границите на приличието и беше разкрила сърцето си пред него. Много му беше мъчно за нея, мъчно му беше и за двама им.

— Просто трябваше да разбера защо продължаваш да се отвръщащ от мен. Сега, естествено, знам. Тя е красива. Дори малко прилича на мен. — Моника изтри сълзите си. — Намерила те е преди мен, това е всичко. — Взря се във Валтер с проницателните си лешникови очи. — Предполагам, че сте сгодени.

Валтер не можеше да лъже някого, който е бил толкова честен с него. Не знаеше какво да каже.

Моника отгатна причината за колебанието му.

— Боже мой! Женени сте, нали?

Това беше катастрофа.

— Ако някой друг разбере, ще съм в голяма беда.

— Знам.

— Надявам се, че мога да ти имам доверие?

— Как можеш да питаш? Ти си най-добрият мъж, когото съм срещала. Няма да направя нищо, което би ти навредило. Никога няма да кажа и една дума.

— Благодаря ти. Знам, че ще спазиш обещанието си.

Моника погледна настрани и пропъди сълзите си.

— Да влизаме.

В преддверието каза:

— Ти върви. Трябва да си наплискам лицето.

— Добре.

— Надявам се… — гласът й се задави в плач. — Надявам се тя да знае колко е щастлива — прошепна Моника. После се обърна и тихо влезе в някаква стая.

Валтер облече сакото си, овладя се и се качи по мраморното стълбище. Салонът беше издържан в същия ненатрапчив стил, в светло дърво и бледи синьо-зелени завеси. „Родителите на Моника имат по-добър вкус от моите“, реши той.