Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
— Да не сте полудели — попита я тогава Фуджико.
— Не.
— Тогава защо искате да заемете мястото на прислужницата?
— Заради сакето и за да се позабавлявам, Фуджико-сан, пък и от любопитство — излъга тя и скри истинската причина: той я възбуждаше, тя го искаше, никога не бе имала любовник Ако не станеше тази нощ, никога вече нямаше да има такава възможност, а трябваше да бъде Анджин-сан и никой друг.
Затова отиде при него и се пренесе в незнайни измерения, а когато вчера пристигна галерата, Фуджико я попита насаме:
— Щяхте ли да отидете, ако знаехте, че Бунтаро е жив?
— Не, разбира се — излъга тя.
— Но сега, предполагам, че ще кажете на съпруга си? За Анджин-сан?
— Защо да му казвам?
— Помислих си, че такова е всъщност намерението ви. Ако му го кажете в подходящ момент, яростта му ще избухне неудържимо и ще имате щастието да сте мъртва, преди още да е разбрал какво върши.
— Не, Фуджико-сан, той никога няма да ме убие. За съжаление. Ще ме изпрати при ета, ако има достатъчно уважителен повод и ако успее да получи разрешение от Торанага-сама, но никога няма да ме убие.
— Прелюбодейство с Анджин-сан няма ли да е достатъчен повод?
— Да, разбира се.
— И какво ще стане със сина ви?
— Ще наследи моя позор, ако бъда опозорена.
— Моля ви да ми кажете, ако някога усетите, че Бунтаро-сама подозира какво се е случило. Докато съм наложница на Анджин-сан, мой дълг е да го закрилям.
Да, Фуджико, така е, помисли си тогава Марико. И това би ти дало достатъчно уважителен повод да отмъстиш открито на човека, който погуби баща ти — нещо, към което отчаяно се домогваш. Но баща ти наистина беше страхливец, много съжалявам, бедна ми Фуджико. Ако Хиромацу не е бил там, баща ти сега щеше да е жив, а Бунтаро — мъртъв, защото омразата към Бунтаро далеч превишава презрението към баща ти. Дори мечовете, които ти така цениш, не са били поднесени на баща ти за военни заслуги, а са били купени от ранен самурай. Аз никога няма да ти разкрия това, но все пак такава е истината.
— Не се боя от него — повтори Блакторн.
— Знам — каза тя и потъна в болката си. — Но много ви моля, страхувайте се заради мен.
Блакторн се запъти към вратата.
Бунтаро го чакаше на стотина крачки от къщата, насред пътеката, която водеше надолу към селото — нисък, набит, смъртоносен. Телохранителят му стоеше до него. Утрото беше мрачно. В плитчините вече се мяркаха рибарски лодки, а морето беше гладко като тепсия.
Блакторн видя отпуснатия в ръката му лък, мечовете му и мечовете на телохранителя. Бунтаро се олюляваше леко и това му вдъхна надежда, че няма да го улучи, защото пътеката беше гола и той нямаше къде да се скрие. Но нищо не го интересуваше; дръпна предпазителите на двата пищова и се втурна към противника си.
По дяволите всички прикрития, мярна се през мъглата на кръвожадната му ярост, като същевременно си даваше сметка, че това, което върши, е безумие, че няма никакви шансове да оцелее срещу двама самураи и далекобойния лък, че няма никакво право да се меси. И тогава, докато Бунтаро беше все още извън обсега на пищова, двамата ниско му се поклониха. Блакторн се закова, разбрал, че има някакъв капан. Огледа се, но наоколо нямаше никой. Като насън видя как Бунтаро тежко се отпуска на колене, слага лъка си настрана, поставя длани в прахта и му се кланя най-ниско — както селяните се кланят на своите господари. Телохранителят му се поклони по същия начин.
Блакторн ги гледаше като замаян. Когато се увери, че очите му не го лъжат, приближи се бавно със зареден, но не насочен пищов, готов за някаква предателска клопка. Спря на изстрел разстояние. Бунтаро не помръдна. Обичаят изискваше и той да коленичи и да отвърне на поздрава, защото бяха равни или почти равни, но не можеше да проумее на какво дължи тази невероятна почтителност в една ситуация, при която неминуемо би се проляла кръв.
— Ставай, кучи сине — провикна се той и се приготви да дръпне и двата спусъка.
Но Бунтаро нито каза, нито направи нещо. Остана със сведена глава, с ръце в прахта. Гърбът на кимоното му беше мокър от пот.
— Нан джа?
Блакторн умишлено попита „какво има“ с най-непочтителния израз с надеждата да предизвика Бунтаро да стане и да започне пръв, защото не би могъл да го застреля така, със сведена в прахта глава. В следващия миг осъзна колко е невъзпитано от негова страна да стои прав, докато те се кланят, и че това „нан джа“ е нетърпима и напълно излишна обида. И той коленичи, хванал здраво пищовите, долепи длани до земята и им върна поклона. После седна на петите си.