Шогун

— Но аз искам да ви помогна, не разбирате ли?

— А вие защо не разберете? Нямате никакво право да се месите. Това е лична свада между двама съпрузи.

— Това не му дава правото да ви бие…

— Защо не слушате, като ви говоря, Анджин-сан? Ако желае, може да ме пребие до смърт. Има това право и много бих искала да го направи — да, да ме убие! Тогава няма да понасям повече позора си! Мислите ли, че ми е лесно да живея във вечен срам? Не чухте ли какво ви казах? Аз съм дъщеря на Акечи Джинсай!

— Вие нямате никаква вина за това. Нищо не сте сторили!

— Имам вина и съм дъщеря на баща си. — Марико не би казала нищо повече, но вдигна поглед нагоре, видя колко той страда за нея, колко е угрижен, колко я обича и понеже знаеше как държи на истината, позволи си да се разкрие за миг. — Тази нощ вината беше моя, Анджин сан. Ако плача, както той иска, ако го моля за прошка, както той иска, ако треперя от него, ако се вцепенявам от страх и му се умилквам, както той иска, ако се преструвам на ужасена и послушно разтварям крака, както той иска, ако върша, всички женски задължения, които са моя съпружеска съдба, тогава той ще е като дете в ръцете ми. Но аз не желая.

— Защо?

— Защото това е моето отмъщение. Така му се отплащам, задето ме остави жива след предателството, задето ме отпрати за осем години и през цялото това време ме остави жива. Задето ми заповяда да се върна и да живея. — Тя седна с болезнена гримаса и заоправя разпокъсаното си кимоно. — Никога вече няма да му се отдам. Едно време го правех по собствена воля, макар че го мразя от мига, в който го видях за първи път.

— Тогава защо се омъжихте за него? Нали сама ми казахте, че жените имат право да отказват и не се женят против желанието си?

— Направих го, за да угодя на Города и на баща си. Бях съвсем млада и не познавах още Города, но ако желаете да чуете истината, той беше най-жестокият, най-омразният човек, който някога се е раждал. Той принуди баща ми да поеме пътя на предателството. Това е самата истина. Города! — Тя сякаш изплю това име. — Ако не беше той, сега щяхме да сме живи и почитани. Моля се на господа да е попаднал в ада. — Тя едва-едва се раздвижи, като се опитваше да контролира болката в хълбока си. — Между моя съпруг и мен съществува само омраза — това е нашата карма. А колко ще му е лесно да ми позволи да се приютя в моята малка смърт!

— Но защо не ви освободи? Защо не се разведе е вас? Или дори да ви позволи това, което така желаете?

— Защото е мъж.

Силна болка се стрелна през тялото и и тя се намръщи. Блакторн коленичи и я взе в ръцете си. Тя го отблъсна опитвайки се да овладее положението. Фуджико стоически наблюдаваше, все така застанала до вратата.

— Нищо ми няма, Анджин-сан. Моля ви, оставете ме сама. Не бива. Трябва да сте много предпазлив.

— Не се боя от мъжа ви.

Тя уморено оправи кичур коса и вдигна поглед към него. Защо не го оставя да срещне своята карма? — питаше се тя. Нали не е от нашия свят! С каква лекота ще го убие Бунтаро! Ако е все още жив, това е само благодарение на личната закрила на Торанага. Ябу, Оми, Нага, Бунтаро — всеки един от тях много лесно може да бъде предизвикан да го убие. Откак е пристигнал, ни е причинил само неприятности. Както и неговите знания. Нага е прав: Анджин-сан може да унищожи нашия свят, ако ние не го унищожим преди това. Ами ако Бунтаро научи? Или Торанага? За онова…