Кладенецът на възнесението

Вин откри Елънд на градската стена, загледан към Лутадел. Носеше бяла униформа, една от онези, които му бе поръчала Тиндуил. Изглеждаше… по-възмъжал, отколкото преди няколко седмици.

— Виждам, че си се събудил — каза тя и застана до него.

Той кимна. Не я поглеждаше, продължаваше да разглежда града и забързаните хора по улиците.

Въпреки оздравителните сили на новопридобитата аломантия беше прекарал доста време в кошмари в леглото. Лечителите не бяха сигурни, че ще оцелее дори с помощта на пютриума.

Но ето го тук. И като истински аломант, беше на крака още първия ден, когато се съвзе.

— Какво стана? — попита той.

Тя поклати глава и се облегна на бойницата. Все още чуваше ужасния тътнещ глас: „СВОБОДЕН съм…“

— Аз съм аломант — рече Елънд.

Тя кимна.

— И май Мъглороден — добави той.

— Струва ми се, че вече знаем откъде са дошли — заяви Вин. — Първите аломанти.

— Какво стана със силата? Хам не можа да ми даде смислен отговор, а всички останали са чували само слуховете.

— Аз я освободих — прошепна тя. — Освободих нещо, което не биваше да бъде освобождавано, нещото, което ме отведе при Кладенеца. Елънд, въобще не трябваше да тръгвам да я търся.

Елънд мълчеше, загледан в града.

Тя зарови глава в гърдите му.

— Беше ужасяваща. Усещах я. И я освободих.

Елънд я прегърна.

— Вин, това е най-доброто, което си можела да направиш. Най-правилното. Как би могла да знаеш, че всичко, на което си била учена, за което си се готвила и обучавала, е било погрешно?