Кладенецът на възнесението

… защото не бива да освобождава онова, що е пленено там.

Вин плачеше.

Трусовете се бяха успокоили, бурята бе отминала. Това, което имаше да става, бе станало, туптежът бе утихнал. Тя изхлипа, обгърнала с ръце почти бездиханния Елънд. Беше крещяла за помощ, беше викала Хам и Дух, но така и не получи отговор. Навярно бяха твърде далече.

Побиваха я ледени тръпки. След като бе държала в себе си такава огромна сила, имаше усещането, че не съществува. И сигурно щеше да стане така, след като Елънд умреше.

„Какъв беше смисълът? — мислеше тя. — Животът не значи нищо. Аз предадох Елънд. Предадох света“.

Не знаеше точно какво се е случило, но по някакъв начин бе допуснала ужасна, непоправима грешка. А най-лошото от всичко бе, че се беше опитала да направи това, което е най-правилно, макар решението да беше болезнено.

Нещо се мержелееше над нея. Мъгливият призрак. Тя го погледна, но дори не можеше да почувства гняв. Всъщност сякаш всичките й чувства бяха прегорели.

Призракът вдигна ръка и посочи.

— Свърши се — прошепна тя.

Той продължаваше да сочи настойчиво.

— Няма да стигна навреме при тях — каза тя. — Освен това видях колко е сериозна раната. Видях я с помощта на силата. Никой от тях не може да направи нищо, дори Сейзед. Така че би трябвало да си доволен. Получи каквото искаше… — И млъкна. Защо призракът бе промушил Елънд?

„За да ме накара да го излекувам — помисли си. — За да не ми позволи да… освободя силата“.

Тя премигна. Призракът махна с ръка.

Бавно, мъчително, тя се изправи. Гледаше като хипнотизирана призрака, който прелетя няколко крачки и посочи нещо на пода. В помещението бе тъмно, след като езерцето се бе изпразнило, и единствената светлина идваше от фенера на Елънд. Наложи се да разпали калай, за да види какво сочи призракът.

Беше едно от глинените парчета. Дискът, който Елънд й бе показал.

Мъгливият призрак го сочеше настойчиво. Вин се приближи, наведе се и напипа с пръст металното топче в центъра му.

— Какво е това? — прошепна тя.

Мъгливият призрак се обърна и се понесе към Елънд. Вин бавно го последва.

Елънд беше още жив. Но бе съвсем отпаднал и треперенето утихваше. С приближаването на смъртта сякаш бе възвърнал част от контрола над тялото си. Погледът му бе втренчен в нея и тя видя, че помръдва с устни.

— Вин… — прошепна той.

Тя коленичи до него, погледна металното топче, после призрака. Той стоеше неподвижно. Тя завъртя топчето между пръстите си, после понечи да го лапне.

Призракът отчаяно размаха ръце. Вин спря и той посочи Елънд.

„Какво ли значи това?“ Но сега не беше време за колебания. Тя приближи топчето до устните на Елънд.

— Елънд — прошепна му. — Трябва да глътнеш това.

Не беше сигурна дали я е разбрал, но й се стори, че кима. Тя сложи топчето между устните му. Той опита да го преглътне, но се задави.