Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Какво? — обади се Тотенхаупт и продължи да пише. — Желъдите от дървото на Юпитер... значи, от дъба... М-да, не ми е много ясно.

— Подсказвай ми малко, Тотенхаупт, ако ме дигне — помоли го Хано и бутна книгата настрана.

После, след като спря мрачен поглед върху небрежното и необещаващо кимване на първенеца, той се измъкна от чина и се изправи.

Положението се беше променило. Господин Балерщет бе напуснал стаята и на негово място зад катедрата стоеше сега изправено и напето едно дребно, слабо и съсухрено човече с рядка бяла брада и червена шия, която се подаваше от тясна обърната яка; в една от ръчичките си, покрити с бели косми, то държеше пред себе си своя цилиндър, обърнат с отвора нагоре. Учениците бяха му дали прякора „Паяк“, а в действителност той се казваше Хюкоп. Тъй като през това междучасие му беше възложен надзорът в коридора, той трябваше да надникне и в класните стаи, за да види дали всичко там е в ред.

— Угасете лампите! Дигнете завесите! Отворете прозорците! — извика той, като се мъчеше да придаде на гласена си колкото е възможно повече заповедническа сила, и движеше с непохватно енергичен жест ръката си във въздуха, като че въртеше дръжката на някаква машина. — И всички долу, вън на чист въздух, дявол да ви вземе, ама а-а-а!

Лампите угаснаха, завесите хвръкнаха нагоре, бледа дневна светлина изпълни стаята и през широките прозорци нахлу студеният мъглив въздух; десетокласниците се изнизаха покрай учител Хюкоп и излязоха. Само първенецът имаше право да остане горе.

Хано и Кай се събраха пред вратата, слязоха един до друг по разкошната стълба и прекосиха долу стилните площадки. Двамата мълчаха. Хано имаше окаян вид, а Кай беше замислен. Като излязоха на широкия двор, те започнаха да се разхождат напред-назад сред гъмжилото от другари на различна възраст, които се движеха шумно по влажните червени плочи.

Тук ги надзираваше един още доста млад господин с руса остра брада — изтънченият главен учител, който се казваше доктор Голденер и държеше пансион за момчета, гдето се записваха синове на богати благородници-земевладелци от Холщайн и Мекленбург. Под влияние на тези поверени му за закрила млади феодали той се грижеше за външността си по начин, който беше напълно чужд на колегите му. Носеше пъстри копринени вратовръзки, контешко сако, панталони с нежни цветове, които се залавяха с ремъчка под подметките на обувките, и парфюмирани носни кърпи с цветни ръбове. Той произхождаше от скромни родители и такъв разкош всъщност никак не му подхождаше; краката му например бяха много големи и изглеждаха смешно в остроносите обувки с копчета. Не можеше да се разбере защо се гордееше толкова с просташките си червени ръце, които непрекъснато триеше една о друга, сплиташе ги и ги оглеждаше изпитателно и умилно. Имаше навик да държи главата си отметната косо назад и с примижали очи, набърчен нос и полуотворена уста да придава на лицето си такова изражение, като че се тъкмеше да каже: „Какво се е случило пак?...“ Въпреки това имаше много достолелен вид и се преструваше изискано, че не вижда дребните непозволени неща, които ставаха на двора. Преструваше се, че не вижда, когато някой ученик носеше със себе си учебник, та да се поприготви в последния миг; преструваше се, че не вижда, когато неговите пансионери даваха пари на училищния слуга господин Шлемил, за да им купи закуска; преструваше се, че не вижда, когато някое дребно изпробване на силата между двамина деветокласници се израждаше в бой, около който веднага се образуваше кръг от вещи лица; преструваше се, че не вижда, когато някой — проявил по някакъв начин недругарско, страхливо или не честно държане — биваше завличан принудително от съкласниците си на помпата и позорно обливан с вода.