Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Видял дядо господ, който държа още известно време всичко живо в страх и трепет, като с ужасно ръмжене сочеше в различни посоки хартията за увиване на резените с масло, разхвърляна тук-там по плочите, Кай изпадна в чудесно настроение. Той дръпна Хано и го заведе до една от портите, през която влизаха в двора учителите, заети от втория час нататък, и започна да се покланя невъобразимо дълбоко пред червенооките, бледи и бедно облечени кандидат-учители, които минаваха оттук и се запътваха към своите шестокласници и седмокласници в задния двор. Той се навеждаше прекомерно, провесваше ръце и гледаше всеотдайно отдолу нагоре бедните млади хора право в лицето. А когато се появи престарелият учител по смятане, господин Титге, понесъл с треперещи ръце няколко книги на гърба си, невъзможно кривоглед, прегърбен, жълт в лицето и храчещ, Кай извика със звучен глас:
— Добър ден, труп!
След това впи ведър и зорък поглед някъде във въздуха.
В тоя миг звънецът задрънка пронизително и учениците веднага започнаха да се стичат от всички страни към входовете. Но Хано не престана да се смее; продължаваше а по стълбата да се смее така силно, че съкласниците му, заобиколили него и Кай, го погледнаха студено в лицето, озадачени и дори отвратени от такова безмерно нелепо поведение.
Класът утихна и всички станаха единодушно на крака, когато в стаята влезе главният учител доктор Мантелзак. Беше класен наставник, а трябва да имаш респект пред класния наставник. Той притегли вратата зад себе си, наведе се и проточи шия, за да види дали всички бяха станали прави, окачи шапката си на гвоздея и после отиде бързо на катедрата, като непрекъснато ту дигаше, ту навеждаше глава. Изправи се и погледна за късо време през прозореца, като мушна и подвижи напред-назад между яката и шията изопнатия си показалец, на който се виждаше голям: пръстен с печат. Той беше човек със среден ръст, с редки прошарени коси, къдрава юпитерова брада и късогледи, изпъкнали, сапфиреносини очи, които блестяха зад дебелите очила. Носеше отворен сюртук от сив мек плат, който обичаше да опипва бавно в талията с набръчканата си късопръста ръка. Както у всички учители, с изключение на доктор Голденер, панталонът му беше прекалено къс, така че се виждаха кончовите на извънредно широките му обувки, лъснати като мрамор.
Внезапно той отвърна главата си от прозореца, изпусна една къса, приятна въздишка, погледна към притихналия клас, каза: „Да, да!“ — и се усмихна радушно на неколцина ученици. Личеше, че е в хубаво настроение. В стаята се понесе облекчително раздвижване. Много зависеше, всичко зависеше от това, дали доктор Мантелзак беше в хубаво настроение или не, защото учениците знаеха, че той се водеше от своето настроение — несъзнателно и без каквато и да било самокритика. Беше изключително, безгранично-наивно несправедлив, а благоволението му — капризно и нетрайно като щастието. Имаше винаги неколцина, двама или трима, любимци, на които говореше на „ти“ и ги назоваваше със собствените им имена. Те се чувствуваха като в рая, можеха да кажат, каквото щат, и то пак беше правилно. А след часа доктор Мантелзак побъбряше най-човешки с тях. Обаче някой ден, негли след ваканцията — един бог знаеше защо, — любимецът биваше свален, унищожен, отстранен, отвъргнат и със собственото му име биваше назоваван някой друг. Грешките в писмените класни работи на тия щастливци той обикновено задраскваше съвсем леко и тънко, така че изписаните страници на техните тетрадки, дори да бяха твърде незадоволителни като съдържание, изглеждаха чистички. По други тетрадки обаче шареше гневно с широко перо и ги заливаше така с чернено мастило, че те правеха ужасно и окаяно впечатление. И тъй като не броеше грешките, а слагаше бележка наспроти количеството червено мастило, изразходвано за поправката на класната работа, неговите любимци бяха облагодетелствувани. При тоя метод той не си мислеше нищо лошо, смяташе, че всичко е в пълен порядък, и не му минаваше през ум, че е пристрастен. Ако някой намереше печалната смелост да протестира срещу това, той загубваше всяка надежда — някой ден да говорят и нему на „,ти“ и да го назоват със собственото му име. А никой не искаше да се откаже от тая надежда.
Както стоеше прав, доктор Мантелзак кръстоса нозе и запрелиства бележника си. Хано Буденброк седеше наведен напред и кършеше ръце под дъската на чина. Наред беше буквата Б. Ей сега ще екне името му, той ще се изправи, няма да каже нито един стих и ще стане скандал, голяма, ужасна катастрофа, в колкото хубаво настроение и да беше класният наставник... Секундите се нижеха мъчително... Сега ще каже: „Буденброк...“