Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Продължителното и пронизително дрънкане на училищния звънец, знак за започване на понеделнишката молитва, стигна до ушите му точно когато беше на двадесетина крачки от дългия червен зид, който отделяше училищния двор от улицата и беше пресечен от две чугунени порти. Понеже нямаше вече никакви сили да удължи крачките си и да тича, той просто отпусна напред горната половина на тялото си, при което нозете волю-неволю трябваше да осуетят падането му, като със залитане и препъване също се придвижиха напред; стигна до първата порта в мига, когато секна дрънкането на звънеца.
Училищният слуга господин Шлемил, възнисък човек с брадато работническо лице, тъкмо посягаше да я заключи.
— Ех, ти... — каза той и пусна ученика Буденброк да се промъкне.
Може би... може би беше спасен. Важното сега беше да се вмъкне незабелязан в класната стая, да дочака скрито края на утринната молитва, която четяха общо в гимнастическия салон, и да се държи така, като че ли не е станало нищо. Запъхтян, съсипан, вцепенен в студена пот, той се повлече през двора, настлан с червени плочи, и влезе в сградата през една от хубавите летящи врати с шарени стъкла.
В това учебно заведение всичко беше ново, чисто и хубаво. Времето получи правото си: посивелите, прогнили от старост части на предишното манастирско училище, гдето бяха се занимавали с наука даже бащите на сегашното поколение, бяха сринати и на тяхно място издигнати нови, слънчеви, великолепни сгради. Стилът бе изцяло запазен — над коридорите и галериите се извиваха тържествено готически сводове. А що се отнасяше до осветлението и отоплението, просторността и хигиеничността на учебните помещения, приветливостта на учителските стаи, обзавеждането на залите за практически упражнения по химия, физика и рисуване — навсякъде се виждаха всички удобства на новото време.
Изнуреният Хано Буденброк се запримъква покрай стената, като се оглеждаше. Не, слава богу, никой не го видя. От далечни коридори до него се носеше смътната глъчка на множеството от ученици и учители, запътени към гимнастическия салон, гдето трябваше да вземат малко религиозно подкрепително за предстоящата седмична работа. Тук отпред навсякъде царуваше тишина и мъртвило, свободен беше и пътят по широката стълба, покрита с линолеум. Той се заизкачва предпазливо, на пръсти, със затаен дъх и напрегнато вслушан. Тяхната класна стая, стаята на десети реален клас, беше разположена на първия етаж срещу стълбата; вратата стоеше отворена. Стигнал на най-горното стъпало, той се наведе напред и огледа дългия коридор, от двете страни на който се редяха вратите за различните класове, означени с порцеланови табелки; после направи бързо и безшумно три крачки напред и се вмъкна в стаята.
Тя беше празна. Пред трите широки прозореца още стояха спуснати завесите, а запалените лампи със светилен газ, провесени от тавана, съскаха леко в тишината. Зелени абажури разстилаха светлината над трите редици двуместни чинове от светло дърво; срещу тях се издигаше катедрата — тъмна, велемъдра, сериозна, а зад нея висеше на стената черната дъска. Долната част на стените беше облицована с жълта дървена ламперия, а голите, варосани плоскости над нея бяха украсени с няколко географски карти. Встрани от катедрата на един триножник имаше втора черна дъска.
Хано отиде на мястото си, което се намираше приблизително в средата на стаята, бутна чантата под дъската на чина, седна на твърдата седалка, сложи ръце върху наклонената дъска и отпусна главата си върху тях. По цялото му тяло се разля чувство на неизказана приятност. Тази гола и строга стая беше празна и ненавистна и сърцето му бе се свило под бремето на целия този застрашителен предиобед с безбройни опасности. Но първата от тях той вече преодоля, беше физически закътан и можеше да посрещне по-уверено и останалите. Пък и първият час по вероучение при господин Балерщет не беше толкова страшен... По трептенето на книжната ивица там горе пред кръглия отвор на стената се виждаше как нахлува топлият въздух; пламъчетата на светилния газ също затопляха помещението. Ах, човек можеше да се протегне и да накара вдървените от влага крайници да омекнат и да се разпуснат. Към главата му се надигна някаква приятна, но нездрава горещина, забръмча в ушите и забули очите му...