Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Е, на Ричард му се беше разминало най-малко до следващия ден. Никоя от жените не го беше харесала, за всички се бяха намерили желаещи, приемливи и за самите тях — въпреки че в началото каторжничките се бяха нахвърлили на тоя дявол Стивън. „С мъничко късмет — помисли Ричард, докато вървеше нататък, — току-виж съм се отървал и не ми се наложи да се грижа за друг, освен за Джон Лоръл. Чудо голямо, че ще остана без свинята, обещана на всеки, подслонил в дома си човек от новопристигналите.“
Чу се мяукане. Ричард спря и свъсен, наостри уши. Заселниците бяха донесли със „Сириус“ няколко котки, но те бяха много почитани като домашни любимци и ловци на плъхове, та да дойдат да търсят чак тук храна. Екипажът на „Сириус“ също държеше котки, но си ги обичаше, затова бе малко вероятно котката да е на моряците. Освен ако не се беше загубила, не се беше покатерила на някое дърво и сега не можеше да слезе.
— Коте! Мац-мац-мац! — повика той и пак се ослуша.
Отново се чу мяукане, но като че ли не го издаваше котка.
Настръхнал, Ричард свърна от пътя и навлезе в царството на непроходимата дъбрава, задушена от лианите. Веднага щом сви от пътеката, стана тъмно като в рог — Ричард поспря, та очите му да свикнат с мрака, сетне пак тръгна, внезапно убеден, че е чул човек. Жалко! Беше се надявал да намери котка, която да подари на Стивън вместо любимия Родни, който, нали си беше корабен котарак, бе останал на „Александър“, когато приятелят му се беше преместил на „Сириус“, в обятията на Джони Ливингстън.
— Къде си? — попита той високо, но с обичайния си глас. — Извикай, за да те намеря.
Тишина, нарушавана единствено от поскърцването на боровете, от вятъра, виещ горе във върхарите им, и от птиците, прелитащи стремглаво над дъбравата.
— Ела, не бой се, искам да ти помогна. Извикай, де!
Пак мяукане, долетяло едва чуто нейде измежду дънерите нататък. Ричард погледна назад, за да види нещо, по което да се ориентира, и тръгна към мястото, откъдето бе дошъл звукът.
— Хайде, дай знак, за да те намеря — повтори пак, без да повишава глас.
— Помощ!
Сега вече я намери веднага — беше се свила на кравай в хралупа, издълбана от времето и от неуморно гризящите бръмбари в огромен бор — някой беглец би могъл преспокойно да се подслони вътре, което правеше правдоподобни разказите как един или друг каторжник се престрашавал да навлезе в гората, за да потърси свободата, колкото да се върне прегладнял до смърт след седмица-две в селището Сидни.
Малко момиченце — поне на такова му заприлича. После обаче Ричард видя през разпраната дреха женска гръд. Приклекна, усмихна се и протегна ръка.
— Хайде, ела, не се плаши! Няма да ти сторя нищо. Трябва да се махнем час по-скоро от тук, инак мракът ще ни застигне в гората и няма да намерим пътя. Хайде, хвани се за ръката ми!
Тя положи пръсти в дланта му и разтреперана от студ и ужас, се остави непознатият да я изтегли.
— Къде са ти нещата? — попита я Ричард, като внимаваше да не я докосва, освен по треперещите пръсти.
— Онзи мъж ми ги взе — пророни клетницата.
Стиснал устни, той я поведе към пътя, където да я огледа в помръкващата светлина. Стигаше му едва до рамото, беше тънка като вейка, косата й сигурно беше руса, макар че бе толкова сплъстена и мръсна, та не можеше да се разбере. Затова пък очите й… Ричард затаи дъх. Не, само така му се струваше, на дневна светлина щеше да се убеди, че се е подвел. Очите на Уилям Хенри не можеха да принадлежат на друг, освен на него, просто беше невъзможно някъде по белия свят да съществуват очи, които да приличат на неговите.
— Можеш ли да вървиш? — попита Ричард — понечи да й даде ризата, но се притесни да не би тя да се уплаши и да побегне.
— Мисля, че да.
— На следващото сечище ще вземем борина. После можем и да не бързаме.
Жената се сепна, потрепери.
— Не се притеснявай, всичко е наред! Остават ни още пет километра, и сме си у дома, но трябва да си светим с нещо, за да виждаме пътя. — Стисна я за ръката и забърза нататък. — Казвам се Ричард Морган и съм свободен гражданин. — Колко приятно му беше да изрича тия думи! — Началник съм на секачите.
Макар и да не отвърна, жената тръгна по-уверено, докато не навлязоха в селището на моряците от „Сириус“. Те живееха на палатки, докато дърводелците вдигнат прилични бараки и колиби, и в далечината се мярнаха неколцина души. Досами пътя гореше голям огън, край него обаче нямаше никого. Вероятно всички до последния човек се бяха напили с ром. Никой не видя как Ричард взима борина и я пали, не видя и клетницата, вкопчила се в ръката му така, сякаш от това зависеше животът й.