Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Колко е хубаво да препускаш със степен кон из степта! А? Нали! — казваше той.
В язденето на степен кон той си представяше нещо диво, поетично, от което не можеше да се разбере нищо; но неговата наивност, особено съчетана с хубостта, милата усмивка и грацията на движенията му, беше много привлекателна. Дали защото неговата натура беше симпатична на Левин, или защото Левин, за да изкупи вчерашния си грях, се мъчеше да намери всичко хубаво у него, но на Левин му беше приятно.
Когато отминаха три версти, Весловски изведнъж потърси пурите и портфейла си и не знаеше дали ги е изгубил, или ги е оставил на масата. В портфейла имаше триста и седемдесет рубли и затова не биваше да се остави така.
— Знаете ли какво, Левин, аз ще прескоча до къщи с тоя донски кон. Ще бъде чудесно. А? — каза той, готов вече да се качи.
— Не, защо пък? — отвърна Левин, който пресметна, че Васенка трябва да има не по-малко от сто килограма. — Ще изпратя кочияша.
Кочияшът замина с логоя, а Левин подкара сам другите два коня.
IX
— Та какъв е нашият маршрут? Я разправи хубавичко — каза Степан Аркадич.
— Планът ми е следният: сега отиваме до Гвоздево. Отсам Гвоздево има блато с бекасини, а отвъд Гвоздево се простират чудни блата с бекаси, а има и бекасини. Сега е горещо и привечер (на двадесет версти оттук) ще стигнем и ще нагазим вечерта в полето; ще пренощуваме, а утре сме вече в големите блата.
— А нима по пътя няма нищо?
— Има; но ще се забавим, а е и горещо. Има две славни местенца, но там едва ли ще намерим нещо.
На самия Левин му се искаше да се отбие на тия местенца, но тия местенца бяха близо до дома му, той можеше винаги да отиде на лов там, пък и те бяха малки — трима нямаше къде да стрелят. И затова той си кривеше душата, като казваше, че там едва ли ще намерят нещо. Когато се изравниха с едно малко блато, Левин искаше да го отминат, но набитото ловджийско око на Степан Аркадич веднага различи виждащото се от пътя тресавище.
— Няма ли да се отбием? — каза той, като посочи блатото.
— Левин, моля ви се! Тука е отлично! — замоли се Васенка Весловски и Левин не можа да не се съгласи.
Още не бяха се спрели, и кучетата вече летяха към блатото, като се надпреварваха.
— Крак! Ласка!…
Кучетата се върнаха.
— За трима ни ще бъде тясно. Аз ще остана тук — каза Левин, като се надяваше, че те няма да намерят нищо друго освен вдигнатите от кучетата калугерици, които се преобръщаха при летенето и жално писукаха над блатото.
— Не! Да вървим, Левин, да вървим заедно! — викаше Весловски.
— Истина ви казвам, тясно е. Ласка, назад! Ласка! Нали не ви трябва друго куче?
Левин остана при кабриолета и със завист наблюдаваше ловците. Те обиколиха цялото блато. В блатото нямаше нищо друго освен блатни кокошки и калугерици, една от които Васенка уби.
— Е, виждате ли, че не ми се свиди за блатото — каза Левин, — само дето си губим времето.
— Не, все пак е весело. Видяхте ли? — каза Васенка Весловски, като се качваше несръчно в кабриолета с пушка и с калугерица в ръце. — Как славно убих тая калугерица! Нали? Е, скоро ли ще стигнем до истинското място?
Конете изведнъж потеглиха. Левин удари главата си о ствола на нечия пушка и се чу изстрел. Всъщност изстрелът се чу преди това, но така се стори на Левин. Работата беше там, че като спущаше ударниците на пушката си, Васенка Весловски натискаше едната пружинка, а придържаше другия ударник. Зарядът се заби в земята и не причини никому вреда. Степан Аркадич поклати глава и се засмя укорно на Весловски. Но Левин нема̀ кураж да му се скара. Първо, всеки укор би се сторил предизвикан от преминалата опасност и от подутината, която изскочи на челото на Левин; и второ, Весловски бе така наивно огорчен отначало и после така се смя добродушно и заразително на общата им уплаха, че не можеше да не се засмее и той.
Когато стигнаха второто блато, което беше доста голямо и сигурно щеше да им отнеме много време, Левин започна да ги уговаря да не слизат. Но Весловски отново го склони. И пак, понеже блатото беше тясно, Левин, като гостоприемен домакин, остана при колите.
Още с пристигането Крак се насочи към ботруните. Васенка Весловски пръв изтича след кучето. А Степан Аркадич не бе успял да се приближи, когато излетя вече един бекасин. Весловски не можа да го улучи и бекасинът кацна в неокосената ливада. Оставиха го на Весловски. Крак отново го намери, замря и Весловски уби бекасина и се върна при колите.
— Сега идете вие, а аз ще остана при конете — каза той.
Ловджийската завист бе започнала да гложди Левин. Той предаде поводите на Весловски и тръгна към блатото.