Шантарам

Той не пищеше. Това ще му го призная. Крещеше ми оглушително да спра, крещеше, че се предава — Предавам се! Предавам се! Предавам се! — но не пищеше. Спрях и го оставих да живее. Надигнах се на крака. Той отново се опита да изпълзи до вратата на пералнята.

Стъпих на врата му и го спрях, и стоварих крак върху страната му. Трябваше да го спра. Ако се измъкнеше от пералнята, докато аз съм вътре, и пазачите го видеха, щях да прекарам шест месеца и отгоре в наказателния сектор.

Докато лежеше и стенеше на пода, аз свалих окървавените дрехи и облякох чисти. Един от затворниците чистачи стоеше пред пералнята и ни се хилеше на вратата с незлобиво удоволствие. Подадох му вързопа с нацапаните дрехи. Той ги скри в кофата си и ги изхвърли в пещта зад кухнята. На връщане от пералнята дадох оръжията на друг човек, който ги закопа в градината на затвора. Когато се отдалечих достатъчно от мястото, мъжът, който се беше опитал да ме убие, влезе, куцукайки, в кабинета на началника на затвора и припадна. Закараха го в болницата. Никога повече не го видях, а той никога не си отвори устата. И това му го признавам. Той беше бандит и изнудвач и се опита да ме убие без причина, но не беше доносник.

Сам в килията си след боя аз прегледах раните си. Ударът по предмишницата беше разрязал вената. Не можех да отида при лекаря, защото така щяха да ме свържат с боя. Трябваше да разчитам на надеждата, че ще заздравее. Раната, която започваше от лявото рамо и стигаше до средата на гърдите ми, беше дълбока. Разрезът беше чист и кървеше силно. Изгорих два пакета хартийки за цигари в метална купичка до бяла пепел и я втрих в двете рани. Болеше, но пепелта веднага затвори раните и спря кървенето.

Никога не обелих и дума за боя пред никого, но повечето мъже скоро разбраха и знаеха, че съм издържал проверката. Белезникавият белег на гърдите ми, белегът, който виждаха всеки ден в затворническата баня, им напомняше за готовността ми да се бия. Той беше предупреждение като ярките цветни ивици по кожата на морска змия. Все още е там, този белег, все така дълъг и бял след толкова много години. И все още предупреждава — аз го докосвам и виждам как убиецът моли да го пощадя; спомням си — отразен в изпълнените с уплаха куполи на очите му, огледалото на съдбата — образа на извратеното, изпълнено с омраза същество, в което се бях превърнал по време на боя.

Първият ми бой с ножове не беше последен и когато се наведох над мъртвото тяло на Маурицио Белкане, усетих острия студен спомен за собствения ми опит — как съм наръгвал и съм бил наръгван с нож. Той беше коленичил ничком, горната част на тялото му подпряна от ъгъла на дивана, а краката му — на пода. До омекналата му сгъната дясна ръка на пода лежеше остър като бръснач стилет. Нож за разрязване на месо с черна дръжка беше забит докрай в гърба му, малко вляво от гръбнака, точно под лопатката. Беше дълъг, широк и остър нож. Бях го виждал и преди в ръката на Лиса, последния път, когато Маурицио направи грешката да дойде неканен в апартамента. Трябваше да си научи урока още от първия път. Но ние никога не го научаваме, разбира се. „Това не е беда — беше казала веднъж Карла, — защото ако всички научавахме нужното още от първия път, любовта изобщо нямаше да ни е нужна“. Е, Маурицио най-сетне си беше научил урока по трудния начин — с лице, потънало в собствената му кръв. Той беше онова, което Дидие наричаше „напълно зрял мъж“. Когато веднъж сгълчах Дидие, че се държи незряло, той ми отговори, че се гордеел и се радвал, че е незрял. „На напълно зрелия мъж или жена, каза той, му остават към две секунди живот.“